— Заспал? — сърцето ми направо спря да бие. — Чу ли дишането му?
— О, да. Но изглежда полумъртъв.
Вратата не издаде никакъв звук. Вътре беше тъмно. След светлината на факлата отвън, най-напред успях да различа само мъжделеещите се прозорци. Но тази нощ имаше луна и скоро започнах да го виждам ясно. Продължаваше да спи.
Някой беше поставил върху него одеало, но то се беше свлякло. Александър все още беше в окървавената си роба. Косата му беше сплъстена, а лицето му — изпито. Макар и руса на цвят, брадата му бе започнала да личи. Една пълна кана с вода стоеше недокосната край него. Устните му бяха напукани и пресъхнали. В съня си той се опитваше да ги овлажни с език.
Напълних чашата, която донесох. Седнах до него, потопих два пръста и капнах вода в устата му. Той я облиза като куче — без да се събуди. Продължих по същия начин, докато видях, че започва да се пробужда. Тогава повдигнах нежно главата му с едната си ръка и наклоних леко чашата. Той отпи, въздъхна дълбоко и продължи да пие. Напълних я отново и той изпи и нея.
Погалих косата и челото му и той не се отдръпна. Не го помолих да се върне отново при нас. Достатъчно го бяха молили.
— Не ме затваряй повече навън. Така ще умра от мъка.
— Бедният ми Багоас — Александър положи студената си длан върху моята. — Ела утре.
Целунах го по ръката. Той беше нарушил принудителния си пост, преди да го разбере. Сега щеше да го спре. Да, сега. А не с досадните глупаци около себе си, които го молеха настойчиво като капризно дете.
Измъкнах се през вратата и прошепнах на Исмений:
— Изпрати някой да събуди готвача. Да направи горещо яйчено питие с вино и мед, и с меко сирене, раздробено в него. Побързай, преди да е променил решението си. — Лицето му грейна и той ме шляпна здраво по рамото.
Върнах се обратно при леглото. Не исках Александър да заспи преди да дойде напитката и после да се събуди и да каже, че не иска нищо. Но очите му бяха отворени. Знаеше за какво се върнах и ме разбра. Чакаше мълчаливо, а аз му говорех за разни дреболии — какво е правил Перитас и други глупости, докато Исмений не почука на вратата. Питието миришеше вкусно. Въобще не му дадох никакви обяснения — просто му повдигнах отново главата. След малко той взе купата от мен и я изпи до дъно.
— Сега поспи — рекох аз. — Но утре сутрин трябва да изпратиш да ме повикат, иначе няма да ме пуснат да вляза. И сега не би трябвало да съм тук.
— Достатъчно хора, които не исках, бяха пуснати да влязат при мен — отговори той. — Тебе те искам. — Той ме целуна и се обърна на една страна. Когато показах на Исмений празната купа, той толкова се зарадва, че също ме целуна.
Така че на следващия ден аз го изкъпах, избръснах и сресах, и той отново заприлича на себе си, макар да беше много изтощен. Остана в покоите си. За да се покаже отново, му трябваше повече смелост, отколкото, за да поведе атаката при Гавгамела. Но скоро щеше да го направи. Войниците, като разбраха, че е приел храна, отдадоха заслугата за това на себе си, защото бяха осъдили Клитос. Така беше най-добре. Халал да им е, поне от мен.
По-късно на аудиенция дойде жрецът на Дионисий. Беше тълкувал поличби и богът проговорил. Гневът на Дионисий бил причина за всичко. На деня нарочен за него в Македония, Клитос бе оставил жертвоприношението си незавършено (дали неговите неотдадени жертви го бяха последвали като укор?), а Александър вместо на Дионисий бе отдал жертва на обожествените близнаци. Заради това божеството изпратило свещеното безумие и на двамата. И по тази причина нито един от тях не бил отговорен за това, което извършил.
Видях, че това поуспокои Александър. Нямам представа защо беше избрал Диоскурите точно на този ден. Но си припомних как разговаряха за подвизите му, надминаващи техните, (което си беше истина) и това, че заслужавал същите почести. Досетих се, че той се е опитал още един път да накара македонците да направят прострацията заедно с персийците. Кой би могъл да предположи, че всичко ще свърши по толкова жесток начин? Но Дионисий е безмилостен бог. Бях открил една ужасна пиеса за него в една от книгите, които Александър поиска да му изпратят от Гърция.
Царят се разпореди за огромно изкупително жертвоприношение. После прекара деня с най-близките си приятели и вечерта изглеждаше по-добре. Дойде да си легне рано. Сега разбрах, че не глада, а страданието го беше изтощило толкова много. Когато си легна, изгасих голямата лампа и запалих нощната до главата му. Той взе ръката ми и каза: