Цар Птолемей, който беше там, е описал тези неща в своята книга, за да се знаят от идните поколения. Когато става дума за други събития, понякога ме вика и аз му казвам това, с което мисля, че моят господар би желал да бъде запомнен. Като видя, че аз последвах златния ковчег на Александър през целия дълъг път до Египет, Птолемей бе така добър да намери място за мен в двора си. Сега вече малко не дочува и говори по-високо, отколкото предполага (той е по-възрастен от мен едва десет години). Така че понякога го чувам как се обръща към някой чуждестранен гост и „тихо“ му казва: „Погледни ей-там. Не виждаш ли, че в това лице някога е имало голяма красота? Това е Багоас. Той беше момчето на Александър.“
В лагера четях Херодот заедно с учителя си Филострат. Двамата постепенно се привързахме един към друг. Разбира се, само като ученик и учител. Но това не пречеше на Калистен да ни гледа с пренебрежение. Когато Царят беше на война, Калистен нямаше много работа и една от задачите му бе да обучава телохранителите на Александър. Те бяха от благородно потекло и по-късно щяха да командват други войници. Александър не искаше да останат невежи. И макар че се бяха отчуждили един от друг, той така и не отне тази работа на философа. Ако бях на мястото на Царя, едва ли щях да постъпя толкова великодушно. А може би Александър се съобразяваше и с Аристотел.
Веднъж когато Калистен подреждаше библиотеката си, Филострат влезе в палатката му и за кой ли път се опита да измоли някоя книга, за да мога да чета гръцки стихове. Той ме беше научил само на това, което знаеше наизуст. Чух, че получи едно сухо и категорично не. Тогава Филострат се изсмя и каза на Калистен, че ще бъде щастлив, ако поне един от учениците му покаже и половината от моите способности. Калистен отвърна, че неговите ученици показват способности в благородното изкуство на философията, а не в простото четене на книги.
— Та не разбрах, могат ли да четат? — попита Филострат и излезе от палатката. След тази случка те не си проговориха цял месец.
Когато Александър се върна, го помолих да подари нещо на Филострат. Той много обичаше да го молят за различни неща.
— А на теб? — попита той. — Или мислиш, че не те обичам достатъчно?
— В Суза получавах подаръци и без любов. Ти ми даваш всичко, от което се нуждая. А и най-хубавият ми кафтан изглежда като нов, или почти като нов.
Той се засмя:
— Купи си още един. Харесва ми като се появиш с нещо ново — като паун с нова премяна.
И добави съвсем сериозно:
— Винаги ще имаш любовта ми. Това за мен е свещена връзка.
Не мина много време и той отново замина на поход. Ушиха ми новия кафтан от тъмночервено сукно, с избродирани златни цветя. Копчетата представляваха рози от скъпоценен камък. Прибрах го в дрешника си, за да го облека когато се върне.
Скоро щях да навърша двадесет години. Когато бях сам в палатката си, често се гледах в огледалото. Това беше опасна възраст, още повече, че хората ме харесваха.
Струваше ми се, че все още притежавам красота, независимо, че външния ми вид се беше променил. Бях слаб както винаги. Лицето ми не беше загрубяло. Дори напротив — като че ли бе станало по-хубаво. Няма по-добър мехлем от любовта.
Но вече не бях момче. Ако въобще бях, когато той ме видя за първи път. Александър не си падаше по момчета. По-скоро харесваше да се огражда с хубави младежи. Те доставяха радост на очите му. Един от тях, телохранител на име Филипос, дори беше умрял заради това. Знаех, че Александър го харесва. Може и да е имало някоя нощ по време на война… Не, не мога да мисля спокойно за това. Във всеки случай, младежът направо изгаряше от преданост и копнееше да може да я докаже. Спуснали се в едно дълго преследване на согдийци. Денят бил много горещ и неговият кон, подобно на много други, капнал. Тогава Филипос продължил да бяга, в пълно въоръжение, редом с коня на Царя. Дори отказал коня, който му предложили, за да докаже колко е издръжлив. Накрая все пак настигнали и разгромили согдийците. Младежът останал в челните редици до Александър. И когато битката завършила, животът в него внезапно угаснал, както угасва пламъкът на лампа, чието масло е свършило. Сърцето му туптяло толкова време, колкото да умре в ръцете на Царя. Нямах право да се сърдя за това.