Александър му изпрати писмо с предложение за преговори. Вече навсякъде се беше разчуло, че пратениците, които отиват при Александър, се връщат с глави на раменете си. Така че в лагера дойдоха двама самоуверени туземци. Царят им предложи прошка и своята милост, ако се предадат доброволно, но те се изсмяха и казаха, че щял да превземе Согдийската Скала, когато му поникнели крила. Така че, ако искал можел да си ходи, ако искал — можел да остане.
Александър не каза нищо. Нареди да ги нахранят и те си отидоха с глави на раменете. Сигурен съм, че ако се бяха държали по същия начин с някой согдийски вожд, той щеше да им остави главите за накрая, но така щеше да постъпи със самите тях, че те сами щяха да поискат да се разделят по-скоро с главите си. Александър чисто и просто реши да завземе Скалата, дори това да му отнемеше и година.
Целият лагер се насочи натам. Скалата се виждаше от няколко левги. Когато наближихме, превземането й наистина ми се стори като задача за орли. Нямаше нито една страна, удобна за изкачване. Отвсякъде я обграждаха пропасти, спускащи се към назъбени скали. Човек можеше да проследи само козята пътека, по която хората се изкачваха горе. Но всяка стъпка от нея се държеше под прицел от пещерите под върха.
Направихме лагера си толкова близо, колкото да не ни достигат стрелите. Зад нас, около цялата Скала, се разположи тълпата от слуги, коняри, роби, писари, чиновници и всякакви търговци, певци, художници и скулптори, дърводелци и кожари, танцьори и ковачи, златари, проститутки и сводници — всички, които следваха войската и печелеха от това.
За тази акция някои хора са писали, че Царят се държал като момче, отзовало се на предизвикателството. Вярно е, че имаше нещо момчешко в характера му и сигурно щеше да му остане до старини. Но също така е вярно, че Скалата контролираше десетки левги от околната земя и той не можеше да я остави зад гърба си незавладяна. Освен това согдийците, които не разбираха от дума, а само от тояга, щяха да презрат властта му и да разрушат градовете му до основи, веднага щом той си тръгнеше.
По време на мир вождът Оксиартес не живееше в това орлово гнездо. Къщата му и племенното селище се намираха в подножието на скалата. Александър не позволи на войниците да го изгорят, за да не се приеме за знак, че ще бъде безпощаден. При отворите на пещерите стояха и гледаха надолу фигурки, които бяха толкова малки, сякаш бяха гравирани върху пръстени. По отвесните склонове, където, през лятото човек не би видял опорна точка дори и за планински заек, зимата беше очертала в бяло тънките ръбове и пукнатини, които разцепваха зъберите. Беше пълнолуние. Дори и през нощта можеше да се види яркия отблясък на снега. Александър се качи на коня си, за да обиколи и разгледа внимателно цялата Скала.
А на сутринта той свика катерачите. Повечето от тях бяха родени в планините и бяха участвали и в други обсади. От всички, които се явиха, Александър избра триста. На първия, който стигнеше билото, той обеща дванадесет таланта злато — богатство за цял живот. На следващия — единадесет, и така нататък за първите дванадесет войници. През тази нощ те трябваше да се изкачат по най-стръмната страна на скалата, която не можеше да се види от пещерите. Всеки един щеше да носи торба с железни колчета за палатки, дървен чук, за да ги забива, и здраво въже, за да се завързва за колчето, докато закрепи следващото.
Нощта беше студена и ясна. Приготвих всичко за лягане, но Александър още не идваше. Това беше първата наистина опасна акция, която той не предвождаше лично. Но там горе не можеше и да има водач. Всеки сам избираше и си проправяше път към върха. Александър не притежаваше уменията на катерачите. Но и не можеше да понесе, че не рискува живота си заедно с тях. Когато те се изкачиха толкова високо, че престанаха да се виждат в бледата светлина на нощта, той влезе в шатрата и продължи да крачи из нея.
— Видях трима да падат — въздъхна той. — Никога няма да ги открием, за да ги погребем.
Накрая си легна с дрехите и нареди да го събудят на зазоряване.
Събуди се сам, когато навън беше още тъмно. Някои от генералите вече го чакаха. Върхът на Скалата се очертаваше мрачно в бледото небе. Когато се развидели, Александър жадно впери поглед нагоре. И изведнъж Леонатос, който можеше да вижда като ястреб, макар че когато искаше да чете, държеше свитъка на една ръка разстояние пред себе си, посочи някъде нагоре и извика: