— Както разбирам, ще се нагледаме на красота.
— Те ще играят в горната част — отвърна той, — за Царя и за генералите. А за нас ще останат само гърбовете им. Ще трябва да се задоволим един с друг.
Музикантите засвириха някакъв бавен и тържествен танц. Жените влязоха, като пристъпваха в такта на музиката, но без още да танцуват. Тежките им дрехи бяха обшити с бродерия. Около главите си имаха златни верижки, на които висяха украшения и пискюли. Когато се движеха, многобройните гривни около ръцете и глезените им подрънкваха или звънтяха като малки камбанки. Едва успяхме да ги зърнем, преди да се обърнат с гръб към нас. После кръстосаха ръце пред гърдите си и се поклониха на Царя.
Хистан посочи навярно към някои от неговите близки роднини, тъй като някои от жените се поклониха отново. Александър кимваше с поглед към всяка една. Стори ми се, че един път се забави преди да премести погледа си.
— Едната от тях сигурно е много красива, щом накара Царя да я погледне два пъти — каза Исмений.
Музикантите засвириха по-бързо и жените започнаха да танцуват.
В Персия танцуват само онези жени, които са обучени да възбуждат мъжете. Но този танц беше пристоен и благоприличен. Докато въртяха и размахваха тежките си поли и звънтяха с гривните на глезените си, те не разкриваха нищо повече от боядисаните си с къна стъпала. В извивките им имаше грация, но не и покана. Люлеещите им се ръце приличаха на ечемик, подухван от вятъра. Но човек трябва да е глупак, за да нарече това скромно и обикновено танцуване. Тези момичета бяха над скромността, чието място бе заето от гордост и достойнство.
— Всичко е много подобаващо — каза Исмений. — Само собствената сестра на някой от вождовете би могла да направи такова нещо. Може би ще видим истинско танцуване по-късно. Ти също би могъл да им покажеш нещо.
Въобще не го слушах.
Жените продължаваха да се въртят в бавим кръгове или се нареждаха в една извиваща се линия. Но очите на Александър през цялото време бяха заковани и една и съща част на танцуващите.
Той харесваше всичко, което беше най-добро по рода си. Доста често съм го чувал да се възхищава от някоя красива жена. Но този път стомахът ми бе станал на топка, а ръцете ми се вледениха.
Видях как Царят попита нещо преводача и посочи към едно от момичетата. Навярно питаше коя е тя. Хистан му отговори и по лицето му се изписа гордост. Сигурно беше девойка с положение — несъмнено негова сестра.
Музиката се засили. Редицата от жени се обърна и се насочи към долната част на залата. Всички гости трябваше да получат своя дял от засвидетелстваното уважение.
Веднага я познах. Със сигурност беше сестра на Хистан — приличаха си като капки вода. Беше около шестнадесетгодишна — в разцвета на женствеността в Согдиана. Чиста слонова кост, едва доловимо оцветена и при това не изкуствено. Мека черна коса, която синееше на светлината, с кичури, които като палмови листа докосваха бузите. Чисто чело под златните украшения. Вежди като идеална дъга над огромни искрящи очи. Притежаваше изумителна красота и въобще не се преструваше, че не го знае. Единственият й недостатък бяха пръстите на ръцете — къси и с твърде заострени връхчета. В харема на Дарий се бях научил да забелязвам такива неща.
Очите на Александър продължаваха да я следват, чакайки я да се обърне отново към него. Тя мина покрай мен, но макар че бях облечен в новия си кафтан, който Царят толкова харесваше, той въобще не ме забеляза.
Согдиецът до мен ме дръпна за ръкава и каза с възхищение:
— Роксана.
Танцувайки, те се върнаха при другия край на масата и се поклониха дълбоко. Видях как Александър отново се наведе към преводача, а след това Хистан повика с ръка сестра си. Александър стана на крака и хвана ръцете и. Каза нещо и тя отговори. Профилът й, обърнат сега към мен, образуваше прекрасна извивка без никакъв недостатък. Когато Роксана си тръгна, Александър остана прав, докато тя се скри зад завесата.
— Е, няма начин човек да не разбере, че се намира и Согдиана — каза Исмений. — Нито едно персийско момиче не би направило това.
— Да — отговорих аз. Нито едно персийско момиче не би направило това.
— И въпреки това Александър поиска да говори с нея. Така ми се стори. А на теб?
— Да, и на мен.
— И е трезвен като съдия. Може би просто е искал да почете домакина си. Тя наистина е красива. Разбира се, е малко по-тъмнокожа. Но някак си прилича на теб.
— Ласкаеш ме — промърморих кисело аз. Исмений винаги беше любезен. Но сега седеше до мен с овлажнялата си от топлината сламеноруса коса, усмихваше се с бистрите си сини очи над чашата вино и въртеше забития в сърцето ми нож.