Каквото и да си мислехме всички, денят дойде така неизбежно, както идва смъртта. Докато го обличах за тържеството, той се усмихваше на себе си — като момче, което не може да повярва, че това се случва. В стаята влязоха няколко приятели, за да му пожелаят радост. Повечето не пропуснаха факта, че той не си сложи митрата (значи си вземаше жена, а не Царица) — и шегите се оживиха. Никой не ме забеляза. Само Хефестион ми хвърли бърз поглед, когато си мислеше, че не гледам. Нямах време да отгатна какво имаше в него — дали любопитство, дали триумф или съжаление.
Пирът започна. Едно великолепие от светлина, топлина, злато и цветове, пропито с миризмата на печено месо. Огромни купчини от сватбени дарове бяха наредени според варварския им обичай. Чуваха се възхвали за младоженеца и младоженката. Нощта беше чудесна и безветрена. Всички пламъци горяха право нагоре. Музиката ни оглушаваше и всеки се стремеше да я надвика. Роксана гледаше наоколо с искрящите си очи, сякаш никой не я беше учил, че трябва да ги свежда. Едва когато Александър и проговори чрез преводача, тя ги обърна към него.
Внесоха ритуалния самун хляб и младоженецът трябваше да го разреже с меча си. После отчупи един залък от нейната половина, и й го даде, а след това изяде едно парче от своята. Сега вече двамата бяха мъж и жена. Всички се изправихме, за да ги поздравим. Гърлото ми се беше свило и не можах да изрека нито звук. Горящите факли ме задушаваха и изгаряха очите ми. Въпреки това останах на мястото си от срам, че ще ме видят как си отивам. Ако останех повече, щях да видя как приготвят и изпращат булката да си легне.
Една ръка се плъзна под моята в бутащата се тълпа. Без да се обърна, знаех, че е Исмений.
— Красива е — промълвих. — Завиждаш ли на младоженеца?
— Не — каза той в ухото ми. — Но преди му завиждах.
Наклоних се малко по-близо. Като че ли всичко ставаше от само себе си — както човек си затваря очите, когато се вдигне прахоляк. Исмений ми проправи път през навалицата. Намерихме палто и наметало и излязохме под студените звезди на Согдиана.
Навън беше почти толкова светло, колкото и вътре. Навсякъде пламтяха огромни факли и тълпи туземци лакомо се тъпчеха с огромни късове печено месо. Други пееха, викаха, перчеха се, танцуваха в кръг или насъскваха кучетата да се бият помежду си. За късмет всички се бяха скупчили около местата с ядене и пиене и скоро успяхме да се измъкнем.
Никакъв сняг не беше валял от преди обсадата и земята беше изсъхнала. Намерихме едно кръгло скрито място сред скалите и той постла наметалото си. Тревата беше много отъпкана — Сигурно цялото село беше минало през нея за празненството. Но не казах това на Исмений, който си мислеше, че е открил един малък рай, създаден само за нас.
Той беше изненадан колко бързо бях отгатнал скритите му желания. Не знам защо. В тях нямаше нищо необичайно. В Суза щях да се мисля за късметлия всеки следобед, ако имах насреща си такъв приятен и добър клиент. Той гореше от желание да достави удоволствие, а аз — да ми бъде доставено удоволствие. Оромедон ме бе предупредил какво да очаквам, но почти бях забравил онези първи дни. „Всичко е било следствие на гнева и вътрешната ти съпротива.“ Когато затаих дъх, Исмений си помисли, че е от възторг и неимоверно се зарадва. Той наистина беше добър приятел, докато другите телохранители ме тормозеха и ми вадеха душата. Още съвсем млад се бях научил как да се отблагодарявам на тези, които не се отнасяха жестоко с мен.
Нямам представа колко дълго останахме там. Стори ми се, че почти цялата нощ. Той ме желаеше от една година и сякаш умората му беше непозната. Най-накрая, след като полежахме малко завити с палтото ми, си казахме, че нощта е станала твърде студена, за да останем навън.
Исмений се взираше в късната нащърбена луна, която се скриваше зад Скалата. Облегнах се на рамото му. Той ме уверяваше, че е получил всичко, което е искал, и това ме накара да се замисля за нещо, което за мен беше толкова важно, колкото бяха желанията му за него.
— Ние сънувахме, скъпи приятелю — казах аз. — Още един път и може да се събудим. Нека това остане сън, забравен на сутринта.
Това ми се струваше по-добър начин да му покажа какво чувствам в момента, отколкото, ако бях казал „Никога не ми напомняй за това, иначе ще те убия.“
Той ме хвана с ръка през кръста. Красив младеж. Все пак жребият ми не винаги беше да избирам аз. Думите му бяха разумни — той всъщност не беше глупак. Исмений ми отвърна: