— Обещавам ти. Никога нито дума. Дори и когато сме сами. Аз съм щастлив, че има за какво да си спомням. Много добре знам, че Александър ще те пожелае отново. Всеки би го направил.
Горе на Скалата, в отвора на една от пещерите, гореше голям огън. Дори и през брачната си нощ Александър не беше толкова увлечен и замаян, че да остави мястото неохранявано. Но беше изпратил достатъчно ядене и пиене, за да празнуват и войниците.
От залата се чуваше мързеливо откъслечно пеене на онези от гостите, които винаги се мотаят до сутринта, за да видят показването на чаршафа от брачното ложе. За пръв път започнах да се чудя как ли се е справил. Сигурно беше загубил опит, ако въобще го е правил някога. А и едно девствено момиче на шестнадесет едва ли би му помогнало много. За миг злите ми духове се върнаха и ме накараха да му пожелая да се провали и да ме потърси за утеха. Но веднага си помислих колко ще го нарани това — него, който не познаваше поражението. Така че улових злото си желание и го убих. Исмений си тръгна с говорещи очи и отиде да си легне. А аз останах загубен сред тълпата, докато музиката извести идването на деня и някаква стара вещица от знатен произход се появи и размаха пред нас чаршафа. Върху него стоеше червеният знак на победата. Александър продължаваше да бъде непобедим.
На следващия ден имаше толкова много церемонии и официалности, че почти не успях да го видя, освен когато дойде в шатрата да се преоблече. Изглеждаше доволен от себе си (кой би могъл да каже от какво — дали от пълно щастие или от постижението?) На пост пред вратата стоеше Исмений, със сини кръгове под очите и лека потайна усмивка, която внимателно се стараеше да не обърне към мен.
По това време на посещение при булката бяха около сто жени. Чак тук се чуваше неспирното бърборене от нейната шатра. И тъй като не бях пътувал със запушени уши във фургоните на харема на Дарий, знаех какви са обичайните въпроси. Чудех се какво ли им отговаря.
Въобще не се и приближих до вратата на шатрата й. Изпращах прислужник да остави сутрешните му дрехи или да вземе вечерната му роба. Човек трябва да започне така, както възнамерява да продължи.
Александър се върна за обичайната си вечерна баня и докато го къпех се чувствах така, сякаш го измивах от нея. Ето до какви щуротии може да докара ревността. Изведнъж той се обърна към мен:
— Май ще трябва да я научат на гръцки.
— Да, Александър.
Как ли беше успял, без да говори? Бях излекувал старата му тъга — за добро или за зло — като търпеливо го убеждавах, клюкарствах, доверявах му се, или като му разказвах тайни или стари истории. Той обичаше да го занимавам, преди отново да стане готов. Понякога просто заспиваше, слушайки гласа ми. За мен това нямаше никакво значение. Нали ме оставяше до себе си. А сега там беше това момиче, което без да му каже нито дума, просто си лежеше и чакаше още.
— Как мислиш, твоят учител Филострат, ще се справи ли?
— Няма по-подходящ — отговорих аз, зарадван, че ще мога да направя нещо за Филострат след всичките му добрини. — А и той научи малко персийски, докато ми преподаваше.
— Тя не разбира моя персийски. Разликата между согдийския език и истинския персийски е като между македонския и гръцкия.
Той продължи бързо:
— Да, Филострат е човекът, който ни трябва.
— А защо не Калистен? — вметнах аз, като се сетих за една стара шега. Но Александър ми отвърна, без да се засмее:
— Калистен ще я научи на гръцки, когато желязото не потъне. Той се надува повече, отколкото му приляга.
Трябваше да се сетя преди това. Всеки би се досетил какво ще каже Калистен за варварските сватби и за полусогдийските наследници, които ще се родят, за да управляват гърците.
— Сигурно вече е писал на Аристотел за това. Какво пък, и аз му писах. Старецът трябва да се опита да разбере какво правя в действителност.
— Дано, Александър. — На врата му имаше едно мораво петно. Сигурно го бе хапала. Зачудих се как ли е минало това. То въобще не беше в негов стил.
Каквото и да е станало, не беше минала и седмица, когато той научи, че някакво племе е отказало да се подчини, и отново замина да воюва. Тъй като въстаниците не бяха много далеч, Александър каза, че не си струва да се пренася целият двор, нито пък си струва Господарката Роксана да се уморява с тежко пътуване през заснежените проходи. Той скоро щял да се върне.
При тази новина седнах да размисля.
Ако просто си опаковах багажа и се престорех, че тръгвам, беше твърде вероятно той да ме вземе със себе си. Аз щях да бъда там, а не тя. Какво по-добро? Е, може би само едно нещо. Какво ще стане, ако пробваме да видим кой ще му липсва повече? Залогът бе голям — при това само с едно хвърляне на заровете. Реших да хвърля.