През цялото време докато се мотаех из спалнята и сгъвах нещата му, чувствах очите му. Най-накрая престанах да укорявам сърцето си, че ликува. Казах си обаче, че той ще трябва да ме поиска.
Поставих нощната лампа до леглото му и попитах:
— Има ли нещо друго, господарю мой?
— Знаеш много добре — отговори ми той.
Докато ме вземаше в прегръдките си, той леко въздъхна. Точно както когато се връщаше след някоя битка или след дълга езда прашен и ожулен, и намираше ваната си да го чака.
И сто стиха от най-нежната любовна песен, изпята под звуците на лютия, не би могла да ме дари и с половината от радостта, която изпитвах в този момент.
На следващия ден той се захвана с огромната купчина от документи, която се беше натрупала докато го нямаше. Чакаха го пратеници от градовете в западна Азия, хора, който бяха яздили дни наред, за да се оплачат от някой сатрап, писма от Гърция, от Македония и от новите му градове. Той се занимаваше с това през целия ден и продължи до късно през нощта. Нямам представа дали направи посещение на вежливост в харема. Когато дойде в спалнята, само се просна на леглото и веднага заспа.
На другия ден чух, че някой пита за мен при входа на моята палатка. Отидох да видя и едно момче, което никога не бях виждал, постави в ръцете ми, инкрустирана сребърна кутия. Повдигнах капака. Беше пълна със захаросани плодове и бонбони. Отвътре се подаваше късче пергамент, върху който с прекрасен почерк бе написано на гръцки: „ПОДАРЪК ОТ АЛЕКСАНДЪР“.
Зяпнах от изненада. Но, когато вдигнах очи към момчето, то беше изчезнало.
Внесох кутията вътре. Макар че познавах всичките му вещи, тя беше нещо ново за мен. Стойността й беше голяма, но направата съвсем не беше изящна. В двореца в Суза направо щяха да я изхвърлят. Повече ми приличаше на согдийска изработка.
Бележката беше още по-странна. Той никога не използваше с мен условности. Обикновено ми изпращаше подобно нещо чрез някой прислужник, когото познавах и ми предаваше устно съобщение — например, че Александър се надява това да ми хареса. Почеркът беше нежен, дори изящен, и нямаше нищо общо с неговото бързо и разхвърляно писане. Да, познавах този почерк и мисля, че разбрах.
Излязох навън и хвърлих един бонбон на най-окаяното псе, което се навърташе наоколо. То ме последва с надеждата да му дам още. В палатката му хвърлих половината кутия.. Бедното мръсно същество седна на килима ми, повярвало, че най-сетне си е намерило добър стопанин, който да се грижи за него. А когато изпадна в конвулсия и умря с жълта пяна около муцуната си, се почувствах като домакин, отровил своя доверчив гост.
Взирах се в трупа и си спомнях какво планирах да направя някога в Задракарта. Нима в такъв случай имах право да бъда ядосан? Но поне не го бях направил.
Реших, че Александър трябва да узнае за това. И не само защото исках да продължавам да живея. Кой би могъл да каже каква ще бъде следващата стъпка?
Отидох в шатрата му, след като беше приключил с работата си. Показах му кутията и му разказах моята версия. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и само очите му изглеждаха още по-хлътнали.
— Това беше в кутията, Александър — казах аз и му подадох пергамента.
Той хвана късчето с два пръста, сякаш и то беше отровно.
— Кой е написал това? Това е почерк на някой писар или учен човек.
— Филострат, господарю мой. — Той ме изгледа учудено. — Показах му пергамента и той си призна без никакво притеснение. Но не можа да разбере как така се е оказал при мен. Каза ми, че е написал около дузина такива за Дамата Роксана. Тя искала да ги постави в скрина си заедно със сватбените ти подаръци. Вероятно — казах аз, забил поглед в краката си, — някой го е откраднал. — И добавих:
— Нищо не му казах. Сметнах, че така е най-добре.
Той кимна намръщено:
— Добре, не му казвай нищо повече. — Той покри кутията и я постави в един сандък. — Яж само от общата маса, докато не ти кажа друго. Не пий нищо, което е стояло в палатката ти без наблюдение. И не казвай на никого за това. Аз сам ще се погрижа за тази работа.
Не пропуснаха да ми подхвърлят, че този следобед Царят е намерил свободно време да посети харема. Остана там доста време и всички сметнаха това за напълно нормално за един младоженец. Когато дойде да си легне, ми каза:
— Вече можеш да се чувстваш в безопасност. Оправих нещата.
Сметнах, че с това въпросът е приключен, но след малко той продължи:
— Ние сме свързани с любов и ти имаш право да знаеш всичко. Ела и седни тук. — Седнах до него на леглото. Изглеждаше уморен. Тази нощ щеше да бъде само за сън.
— Занесох й бонбоните и веднага усетих, че ги позна. Предложих й един, а когато тя отказа да го вземе, се направих на много ядосан и се престорих, че насила ще я накарам да го изяде. И знаеш ли какво се случи после? Окото й не трепна — тя просто ги изсипа на пода и ги стъпка с крака. Е, поне не й липсва смелост и самообладание. — В гласа му сякаш прозираше някаква гордост.