Въпреки всичко те продължаваха да го следват. Той ги увличаше подобно комета, която влачи опашката си, заедно със светлината и огъня. Освен това той беше и глава на тяхното семейство. Те можеха свободно да отидат при него, както можеха да отидат при старейшината в родното си село. Половината му време отиваше за решаването на техните грижи и проблеми. Всички, които воюваха с него — македонци, гръцки наемници или боядисани тракийци, знаеха по някоя история, разказваща за неговата смелост или за това как спасил нечий живот, от рода на тази, как отстъпил мястото си край огъня на някакъв премръзнал войник. И над всичко — Александър беше непобедим.
Полека-лека мъката ми ме напусна. Вярно е, че когато прекарваше следобеда си с нея, вечерта за мен не оставаше нищо друго освен нежността му. Но на мен и това ми стигаше. И все пак започнах да усещам, че дните на принудителното ми въздържание постепенно намаляват. Тя го изтощаваше и отегчаваше. Сигурен съм в това, макар че той никога не си призна. Александър вършеше работа за двама — на царя и на командира. А и твърде често — на биещия се войник. Винаги се задоволявах с това, което оставаше от него след тежката работа през деня. Той можеше да дойде при мен за някое сънливо малко удоволствие, дадено с любов, и после да си почине. В такива случаи дори се измъквах от стаята, за да го оставя да спи на спокойствие. Въобще не допусках, че в нейната шатра всичко е чак толкова просто. Изглежда камшикът беше запалил напразни надежди.
Във всеки случай посещенията му в харема ставаха все по-редки. Или пък той си тръгваше веднага след времето, необходимо, за да попита за здравето й.
Филострат получи един сандък с книги от родния му Ефес. Той беше твърде беден, за да може да ги поръча при добри преписвачи и да плати за скъпия превоз. Бях помолил Александър да му направи този подарък. Докато ги разопаковаше, Филострат приличаше на дете, което няма търпение да види новата си играчка.
— Сега — обяви тържествено той, — ще можем да четем истински гръцки стихове. Напук на Калистен.
Стиховете въобще не приличаха на персийските. Бяха по-бедни на думи и по-строги по форма. Но след време вече не можех да устоя на съкровищата, скрити в тях. Първото, което прочетох, беше явяването на Иполит, предлагащ горските си цветя на някаква богиня, която само той можел да види. Не знам защо очите ми се насълзиха. Филострат някак неловко ме погали по ръката. Сигурно си мислеше, че плача заради предишния си живот. А може би плачех и за настоящия. Кой знае?
Но не всичките ми мисли бяха при Еврипид. В съседната палатка Калистен преподаваше на телохранителите. Когато минавах покрай тях, дочувах доста странни неща. Понякога, ако той забравеше да снижи гласа си, се чуваше дори и в палатката ми.
Исмений разговаряше с мен винаги, когато можеше, но удържа на думата си с чест. Един ден го попитах какво мисли за уроците си.
— От три месеца не съм ги посещавал — разсмя се той. — Омръзнаха ми.
— Наистина ли? Аз пък си мислех, че сигурно си на пост. Знаеш ли, че Калистен може да те наклевети и да те накажат?
— О, не се притеснявай. Дори си мисля, че той с удоволствие се освободи от мен. Смята, че съм твърде глупав за философски занимания. Сега ни занимава само с едно и също — да слушаме и схващаме разбиранията и преценките му. Стига ми толкова. В началото поне научавахме по нещо полезно.
Твърде глупав или твърде предан? Да, наистина отсъствието му беше добре дошло. Е, Исмений беше доста простодушен и непринуден в сравнение с мен. Аз бях врял и кипял в интригите в Суза, и ако чуех нещо, което не ми харесва, щях да остана да слушам.
Вече говорех толкова свободно гръцки, че Александър не пропускаше да ми каже, че ще изгубя персийския си акцент, който много му харесваше. Но когато Калистен минаваше покрай мен, не обелвах нито дума. Той примираше от радост, че младото варварче не може да овладее езика на избрания от Зевс народ. Предполагам, че дори и не допускаше, че Александър разговаря с мен.
Наистина, аз едва ли си струвах вниманието. Персийското момче вече беше стара история — дребно нарушение на обичая и лека обида в сравнение с тази согдийска съпруга.
От сватбата насам Калистен гордо излагаше на показ своята непреклонност и строгите си възгледи. Той не дойде на сватбения пир под предлог, че е болен, макар че на следващия ден беше отново на крак. В желанието си да изглади нещата Александър даже го покани на вечеря, но получи същото извинение. Истината е, че малцина въобще го канеха — Калистен беше вечно мрачен и намусен събеседник и разваляше веселбата. Де да знаех тогава, че той се е вживял в ролята си на атински философ от новата школа (разправят, че старият Сократ си го бивало в компания). И ако по онова време знаех повече за Гърция, сигурно щях да се досетя защо. Но дори и в незнанието си, нещо ми подсказваше, че трябва да го наблюдавам и винаги, когато минавах покрай палатката му, забавях крачка. Така разбрах, че за някои неща той променяше гласа си.