— Дано не ти струва повече. Между другото, време е да се подстрижеш.
Той никога не си къдреше косата. Оставяше я да пада свободно, на безразборни, къдрици като грива на лъв. Затова пък я подстригваше много внимателно, за да запази формата и. Преди време откраднах един кичур от нея от кърпата на бръснаря. Сега го държа в златна кутийка. И цветът му е запазил блясъка си на злато.
Реших да приключа разговора дотук. Ако прекалявах, имаше опасност да стана досаден и той да ме слуша с половин ухо. А и в дните, когато посещаваше харема, търпението му лесно се изчерпваше.
Когато пролетта напредна, преместихме лагера си по-високо в планината. Мястото беше приказно — огромна поляна край разпенена река със спускащ се към нас склон, обрасъл със стогодишни кедрови дървета. Дори по обед те скриваха слънцето и лъчите му се прецеждаха между клоните — меки и галещи. Речните камъни приличаха на излъскани бронзови статуи. Ароматът на кедрите безспорно надминава прочутите арабски подправки.
Разноцветната им премяна приличаше на извезана от майсторска ръка украса върху скъп килим. Място, предназначено за щастие.
Обичах да яздя в тази райска гора. Но намирах време и за моя гръцки, както и да наблюдавам Калистен и неговите любими ученици.
Естествено, при него никога не се събираха всички телохранители наведнъж. Някои от тях бяха на пост, а други спяха през деня. Имаха точно определени часове и смени на дежурство. Но ако поискаха, можеха да ги променят и Александър нямаше нищо против. Така че Хермолай и Состратос стояха заедно на пост. А, както разбрах, Калистен също се интересуваше от тяхната смяна.
Откакто се установих в Египет и прочетох повече книги, често си мисля за него. Той се изживяваше като истински гръцки философ. Знаеше, както сега знам и аз, че старият Сократ никога не би направил прострация. Нито пък Платон. Но мисля, че и Александър никога не би поискал това от тях. Както и от Аристотел, ако той беше дошъл с нас. Александър разпознаваше величието на ума и сърцето и го зачиташе, както показа по-късно в Индия. Но той не уважаваше Калистен, който не знаеше мяра нито в първоначалните си ласкателства, нито в последвалите оскърбления. А и защо трябваше да го уважава? Винаги се намират хора, които се опитват по свой начин да се борят с величието и да го мразят — не заради самото величие, а заради това, което са те. Такива хора продължават да завиждат дори на мъртвите.
Но Александър не можеше да проумее това. Величието на неговия дух му пречеше да разбере силата, която тези хора имат да събуждат у другите спящата завист, от която по-рано са се срамували. Силата да превръщат уважението към превъзхождащите ги в омраза. Дори самият Калистен не го осъзнаваше. Суетата го пораждаше и суетата го скриваше.
Не виждаше ли Калистен, че не прилича на последователите си? Не виждаше ли, че дори е противоположен на тях. Той гледаше назад към една отдавна умряла по-велика Гърция, но за тези македонски младежи Гърция беше само едно име. И нищо повече. Но Калистен! За тях той беше нещо ново — образец на открито неподчинение и пренебрежение.
Разбира се, и Хермолай и Состратос се стремяха да му подражават. Александър също забеляза това, но махна с ръка и наказанието им се размина. Привилегия на телохранителите беше да се подчиняват единствено на Царя. И никой друг не можеше да ги наказва. Те вече бяха към края на службата си. Веднага щом пристигнеше новото попълнение от Македония, щяха да бъдат освободени. Вече не бяха онези непохватни момчета, а войници, за които важаха наказанията за неподчинение. И те го знаеха. Неспокойно и тревожно време.
Когато веднъж ми даде един от многото си подаръци, Александър каза:
— Ако не беше ти, трябваше да търпя само тези простаци около себе си.
Така стояха нещата, когато заминахме на лов в планината. Обичах лова, макар че никога не улучвах кой знае какво. Обичах тежката езда, щипещия планински въздух, лая на едрите хрътки и тръпката от чакането в храсталака. По грубото грухтене и животинския тор наоколо този път знаехме — глиган е.
Мястото беше обградено от всички страни с покрити с дървета скатове. Само от едната страна беше голо и необрасло. Кучетата яростно лаеха към гъстия шубрак, а от изпомачканите цветя въздухът ухаеше. Александър даде коня си на един от телохранителите и всички слязоха. Аз също, макар че ужасно се страхувах от глигани. Те могат да те съборят на земята и да те разпорят с бивните си още докато падаш. Съмнявах се, че, ако промуша някой с копието си, ще успея да го задържа. Плюх си в пазвата и си казах, че ако умра, поне ще ме запомни млад и красив.