Някъде по това време сирийската врачка, която ни придружаваше от месеци наред, започна да се навърта около Царя.
Тя беше дребно тъмнокожо същество — нито млада, нито стара. Ходеше облечена в парцаливи дрехи, скърпени със златен конец, и беше цялата натруфена с безвкусни гривни и мъниста. Държеше се свойски и казваше, че си имала един демон, който постоянно я придружавал. Мотаеше се из целия лагер, докато демонът си избереше някой войник. Тогава тя отиваше при него и му казваше, че ще му предскаже съдбата, ако й даде хляб или някоя сребърна монета. В началото всички се смееха, докато не се разбра, че всеки, който й даде нещо, наистина получава късмета, който му е предсказала. Но врачката не гледаше на всеки. Нейният Повелител трябваше да й покаже човека. Започнаха да я смятат за добра гадателка, носеща щастие, и тя никога не гладуваше. Спомням си, че веднъж някакви пияни побойници я бяха пресрещнали и започнали да я тормозят. Тя се уплашила, но после изведнъж погледнала към командира им, и му рекла:
— Ти ще умреш около обед, на третия ден след това пълнолуние. — И той наистина загина при някаква схватка на този ден. След тази случка я оставиха на мира.
Един или два пъти тя предложи на Александър да му гледа безплатно. Но той й даваше по някой подарък и отминаваше с усмивка. Най-сигурното за един гадател беше да му предскаже победа. Но такива имаше достатъчно.
По-късно обаче, след като размени няколко думи с нея, Александър откри, че много от нещата се случваха точно на мястото и по времето, които тя беше предсказала. Стана му навик да я изслушва докрай. Дори й даде злато и тя си купи нова, още по-натруфена дреха. Но тъй като спеше с нея, скоро и тя заприлича на предишната.
Сутрин често влизах в шатрата на Царя през задния вход, който водеше направо в спалнята. (Беше направен специално за Дарий, за да вкарва жените от харема, без да има опасност да ги видят.) Един ден я намерих там, седнала с кръстосани крака до входа. Телохранителите не я бяха изгонили, защото Александър им беше заповядал да не я закачат.
— Защо си тук, майко? — попитах. — Изглеждаш, сякаш си стояла тук през цялата нощ.
Тя се изправи и златните монети, които Александър и бе подарил, се раздрънкаха.
— Да, мое малко момче. (Аз бях с цяла глава по-висок). Повелителят ме изпрати. Но казва, че днес още не е време.
— Не се притеснявай, майко. Знаеш, че Царят ще те изслуша, когато дойде денят. Върви си сега и поспи.
Около месец след лова на глигани, Пердикас даде гощавка в чест на Александър.
Пирът беше голям. Присъстваха всичките му най-добри приятели заедно с любовниците си, ако бяха подходящи. Това по правило означаваше да бъдат гръцки хетери с добра репутация. Естествено, нямаше никакви персийки. Един персийски благородник по-скоро би умрял, отколкото да покаже на публично място и най-последната от наложниците си. Дори македонците, които си взеха жени и любовници от завладените градове, не ги подлагаха на това унижение.
През вдигнатото платнище на шатрата виждах Таис, любовницата на Птолемей, с корона от рози на главата. Седеше на една кушетка близо до Александър. Бяха стари приятели, да не кажа от детинство. Таис е била любовница на Птолемей още преди похода в Азия. Тогава сигурно е била много млада, щом и сега красотата й не увяхваше. Птолемей се държеше с нея като със съпруга, макар и не така строго. След славата, която си беше извоювала в Коринт, тя едва ли щеше да понесе подобно отношение. Александър винаги се разбираше отлично с нея. По-късно научих, че тя е била момичето, което навремето го призовало да подпали двореца в Персеполис.
Тази вечер Царят се облече изцяло в гръцки дрехи — синя туника, поръбена със златни ивици, и венец от златни листа, в който бях вплел няколко свежи цветя. Александър никога не се е срамувал от мен. Можехме да седим заедно на кушетката му, ако той не смяташе, че това ще натъжи Хефестион. Вече ми ставаше по-лесно да забравям за Роксана. Но Хефестион не забравях никога.
Александър ми каза да си лягам и да не го чакам. Въпреки това се въртях из шатрата му и протаках дребните си задължения. При мисълта да си ходя се почувствах някак странно и необичайно смутен, макар че вече бе станало късно.
На пост около шатрата стоеше нощната стража — както винаги шестима. Тази вечер бяха Хермолай, Состратос, Антикъл, Епимен и още двама. Антикъл съвсем скоро се прехвърли в тази група от друг караул. Стоях при задния вход и се наслаждавах на нощния аромат. Из лагера се носеше обичайния шум. Някъде излая куче — не беше Перитас. Оставих го вътре дълбоко заспал. Смях огласяше пиршеството. През вдигнатото платнище се процеждаше светлина и кедрите хвърляха огромни неясни сенки.