Жените си тръгнаха. Явно бяха пийнали. Приказваха и се кикотеха, а неустойчивите им крака се препъваха в меката шума и падналите кедрови жълъди. Някой засвири на лира и всички в шатрата започнаха да припяват.
Не знам колко дълго останах там, омагьосан от красотата на нощта и долитащата музика. Изведнъж усетих някой до себе си. Беше Хермолай. Не бях чул стъпките му по меката почва.
— Още ли не спиш, Багоас? Царят каза, че ще се върне късно. — По-рано той би казал това с презрителна усмивка, но сега говореше много любезно. Отново си помислих колко са се подобрили маниерите му.
Отворих уста да кажа, че тъкмо отивам да лягам, когато видях да се приближава една запалена факла, която осветяваше лицето на Александър. С него бяха Пердикас, Птолемей и Хефестион. И четиримата се смееха високо и едва се държаха на краката си.
Зарадвах се, че ги дочаках. Обърнах се да вляза вътре, и тогава в играещата светлина на факлата видях сирийската гадателка. Тя долетя до Александър като нощна птица от тъмнината. И така силно дръпна туниката му, че той хвана венеца, за да не падне от главата му.
— Какво има, майко? — усмихна се той. — Стига ми толкова щастие за тази нощ.
— О, не, Велики Царю! — тя го сграбчи отново с малките си като орех юмручета. — Не, дете на огъня! Моят Повелител те вижда. Той вижда, че най-голямото ти щастие предстои. Върни се обратно на пиршеството. Забавлявай се до изгрев слънце. Там те чака най-големият късмет на живота ти. Тук ти нямаш никакъв късмет, драги мой. Въобще никакъв.
— Виждаш ли? — каза Пердикас. — Върни се на пиршеството и донеси щастие и на нас.
Александър ги огледа и се разсмя.
— Боговете ни дават добър съвет. Кой е за едно къпане в реката, преди да започнем отново?
— А, не — отвърна Хефестион. — Това е снежна вода, като онази ледената в Киднос. Знаеш, че тогава едва не умря. Хайде да си попеем.
И те се върнаха обратно. Само Птолемей и Леонатос отидоха да си лягат, защото на сутринта имаха дежурство. А аз се върнах в шатрата и видях, че телохранителите бяха напуснали постовете си и тихо разговаряха при едно дърво. Слаба дисциплина, си рекох. Е, аз ще си лягам.
Но не отидох. След думите на сирийката нощта започна да ми се струва тайнствена и тревожна. Не ми хареса, дето каза, че за Александър нямало щастие тук. Влязох в спалнята. Телохранителите продължаваха да стоят със скупчени глави. Всеки би могъл да влезе незабелязано като мен. Тези никога няма да станат добри войници, си помислих.
Перитас се беше проснал до леглото и хъркаше. Той беше куче, което сънуваше, дращеше с лапи и преследваше с леко ръмжене плячката си на сън. Но и той въобще не се размърда и не вдигна глава, когато влязох.
Тогава, казах си, аз ще бдя за лошия късмет на Александър, щом като дори кучето е заспало. Увих се в едно одеяло и се свих в най-отдалечения ъгъл на стаята, в случай че заедно с Царя влязат и приятелите му. Кедровата шума правеше пода мек като дюшек. Затворих очи.
Събудих се на заранта. Александър беше вътре. В просъница ми се стори, че стаята е пълна с народ. Разтърках очи. Бяха шестимата от нощната охрана. Но защо? Тяхното дежурство свършваше призори. Той им говореше приятелски. Каза им, че разбира какво са направили и иска да им се отблагодари. Даде им по една златна монета, усмихна им се и ги отпрати.
Не изглеждаше много зле за такава дълга нощ. Той вече не пиеше на екс, както правеше в Мараканда или при Оксус.
Последен излезе Состратос. Съвсем случайно той погледна към моя ъгъл и силно се стресна. „Какво се чудиш, бе? — си казах. — Като не си държите очите отворени.“
Докато се събличаше, Александър промърмори, че трябвало да си легна в леглото. Попитах го дали е получил обещания късмет.
— Да. Но в крайна сметка късметът ми се оказа тук. Видя ли кои бяха на пост снощи? Цялата размирна групичка. Призори ги освободили. Но когато се върнах, всички те продължаваха да стоят нащрек по постовете си. Искали да ми дадат знак. Никога не съм се отнасял зле с човек, помолил за прошка. Ако се бях върнал по-рано, те нямаше да имат възможността да го направят. Трябва да дам нещо на сирийката. Подсети ме утре. Но, за бога, чувствам се скапан! Кажи, да не пускат никого вътре през целия ден.
Измих се и се преоблякох. После отидох да пояздя из гората. Когато животът в лагера отново закипя, се върнах в шатрата, за да се уверя, че не го безпокоят. В преддверието, на почетна стража стояха Птолемей и Леонатос. При тях имаше още двама души, които вдигаха голяма врява. За моя изненада в единия от тях разпознах телохранителя от нощната стража Епимен. Той плачеше, скрил лице в шепите си. Другият тъкмо казваше: