Омфис дойде лично. Това беше първият индиец, който войниците виждаха, като изключим няколкото обикновени търговци. Дойде с двадесет и пет слона. Седеше върху първия от тях и с шарения си балдахин представляваше пищна и разноцветна картина. Омфис беше красив човек, с добро телосложение, по-мургав от мидиец, но не толкова черен като нубийците. Носеше обеци от слонова кост. Брадата и мустаците му бяха боядисани в ярко зелено. Ние, персийците, обичаме богатите цветове. А индийците предпочитат ярките. Освен златните пайети, пришити по цялото му облекло, той носеше по себе си толкова огромни скъпоценни камъни, че ако не беше цар, нямаше да повярвам, че са истински.
Не знам какво великолепие и пищност очакваше той от Александър. Само видях как се спря за момент, чудейки се къде ли е той. Докато не видя лицето му и веднага разбра.
Омфис предложи доброволно верността си като васал, а в замяна поиска помощ срещу вечния си враг — някакъв цар на име Пор. Александър му обеща, при условие, че този цар сам не се закълне във вярност. После вдигна голям пир в чест на Омфис и го дари със злато — по тези земи няма златни мини и местните владетели много го ценят. За да върне жеста, Омфис обеща на Александър всичките двадесет и пет слона, веднага щом се върнеше с тях в града си. Александър ги прие с радост, макар че никога не ги използува за война, защото ги смяташе за несигурни, каквито те наистина бяха. Но той ценеше слоновете заради тяхната сила и мъдростта им. На тях носехме частите, от които се сглобяваха катапултите. Един или два пъти Александър дори пътува със слон. Но после каза, че предпочита да чувства животното под себе си, а не да седи на стол.
Скоро той свика военен съвет, за да планира похода към Индия. Спалнята му се намираше точно зад залата за аудиенции в Александрия, така че чух всичко.
Хефестион щеше да застане начело на собствена армия. Той трябваше да премине планината през един проход, който местните жители наричаха Кибер. А щом стигнеше до река Инд, трябваше да построи мост за Александър. Тъй като Кибер беше най-лесният път, Хефестион щеше да вземе със себе си хората, които придружаваха войската, а също и всички жени, включително и харема. Александър, със собствената си армия и Почетната конница, трябваше да свърши най-трудната задача — да прочисти планините от всеки, който заплашваше придвижването.
Докато слушах, си мислех: „Това е кръстопът в живота ми. Сега или никога.“
Вече не си спомням за какво дойде той след съвета — дали за да се преоблече или за нещо друго.
— Александър, — рекох аз, — случи се така, че без да искам, дочух военния съвет.
— Винаги го правиш. Но се примирявам с това, защото знаеш да мълчиш. И какво?
Той много добре знаеше какво се стремя да получа, но изглеждаше непреклонен и неумолим. И все пак реших да опитам:
— Не ме изпращай с другите. Вземи ме със себе си.
— Май е трябвало да подслушваш по-добре. Това е война, а не поход. Може и да не успеем да свършим до зимата.
— Знам това, Александър. Но ще е много дълго, за да те напусна.
Той смръщи лицето си. Искаше да ме вземе. Но смяташе, че на бойното поле човек трябва да се справя без удобства.
— Багоас, теб никога не са те учили да понасяш трудности!
— Аз съм отгледан в планините, където е отрасъл Кир. Не ме карай да се срамувам пред другите.
Той продължи да се мръщи и да се оглежда за това, за което беше дошъл. Разбрах какво търсеше и му го подадох с усмивка.
— Всичко това е вярно — каза той. — Но войната си е война.
— Ти ще вземеш кожари, дърводелци, готвачи. Ще вземаш дори роби. Нима струвам по-малко от тях?
— Напротив. Ти струваш повече от всичко. Но ти не разбираш какво искаш от мен… И освен това там няма да има много време за любов.
— За леглото ли? Зная. Но докато съм жив, винаги ще имам достатъчно време за любов.
Той ме погледна в очите и тогава каза:
— Нямах намерение да правя това. — После отиде до сандъка си и извади шепа злато. — Купи си повече топли дрехи. Ще ти трябват. Опаковай и личните си принадлежности от палатката. Купи и конски чулове от овча кожа. Можеш да вземеш един слуга и едно муле за багажа.
Във високите проходи вече беше настъпила есента. Хората, живеещи северно от Кибер, бяха ловци и овчари. Но вторият им занаят бяха грабежите. Говореше се, че са свирепи и диви, а Александър искаше да му се подчинят.
Дори и горе в Парапамисос не хванах планинска болест. Сега се намирахме на по-малка височина. И въпреки това в началото се изкачвахме бавно, защото Александър искаше кръвта ни да свиква с разредения въздух. Още не бях загубил навиците си от детството. Изкачвах се без да се задъхвам. Понякога вечер броях вдишванията на Александър и ги сравнявах с моите. Неговите бяха по-бързи. Но той имаше много повече работа. И никога не си признаваше, че е уморен.