Някои твърдят, че раят на Мъдрия Бог представлява розова градина. Според мен той се намира по върховете. Сигурен съм, че Бог живее там. Потръпвах от радост и наслада, когато посрещах зората сред снегове, недокоснати от птици. Но ние бяхме нахлули в земята на боговете и скоро щяхме да почувстваме студените им ръце. Задаваха се и войни. И въпреки това не изпитвах никакъв страх.
В крайна сметка Александър ми позволи да взема освен личния си прислужник, и коняря си тракиец. Мисля, че той наистина се страхуваше да не умра от изтощение. Вечер в походната му палатка (тя бе направена по негово желание — Дарий никога не бе притежавал нещо толкова просто) той все ме питаше дали се чувствам добре. Най-накрая отгатнах това, което не смееше да изрече. Стана ми смешно:
— Александър, ти си мислиш, че евнусите са прекалено различни от другите. Вярно е, че, ако ни затворят само с жени и живеем техния заседнал и отпуснат живот, ставаме като тях. Но това би се случило и с всеки друг мъж. Това, че имаме женски гласове, не значи, че притежаваме и женска издръжливост.
Той се усмихна и ме хвана за ръката.
— Ти нямаш глас на жена. Твоят е твърде чист. Прилича на плътния звук на флейта. — Той наистина беше щастлив, че се е освободил от харема.
През някои от нощите, изпълнени със студени бели звезди, седях край огъня си от борови клони. И често младите телохранители идваха да седнат до мен.
— Багоас, — молеха те, — разкажи ни за Суза, разкажи ни за Персеполис, разкажи ни за двора по времето на Дарий.
Или пък гледах към огъня, където седеше Александър заедно с Птолемей, Леонатос и другите си генерали. Те си подаваха виното, разговаряха и се смееха. Но нито една нощ Александър не се върна със стъпки, по-неуверени от моите.
Не правехме любов. Винаги преди трудни задачи Александър се стягаше вътрешно, и не пилееше нищо от себе си. Огънят е божествен. Той се радваше, че съм до него. И това беше достатъчно.
Войните започнаха. Укрепленията на местните жители бяха прилепнали към канарите като гнезда на лястовици. Първото, до което стигнахме, изглеждаше невъзможно да бъде атакувано. Александър изпрати един преводач, за да им предложи да се предадат, но те отговориха, че са готови да се бият. Персийските царе никога не бяха успели да подчинят тези земи.
Укрепленията биха удържали атаките на другите местни племена, които имаха само камъни и стрели. Но Александър притежаваше леки катапулти, чиито железни стрели сигурно им се струваха като копия на зли демони. Имахме и обсадни стълби. Когато видяха как войниците му се прехвърлят през стените, те напуснаха укреплението и побягнаха нагоре към планината. Македонците се втурнаха да ги преследват и убиха всички, които застигнаха. А след това изгориха крепостта. Наблюдавах всичко от лагера. Макар и от толкова далеч, почувствах някаква жал към тези дребни фигурки, притиснати между скалите и снега. Бях приел спокойно смъртта на много хора, защото не ги познавах поотделно. Беше глупаво и безразсъдно от моя страна, защото, ако бяха успели да избягат, те щяха да вдигнат и други племена срещу нас. Когато всичко свърши, разбрах какво беше накарало войниците да станат толкова жестоки. Александър беше ранен в рамото от стрела. Той не й обърнал внимание. Ризницата й беше попречила да се забие с цялото острие. Никой не омаловажаваше раните си така, както Александър, но ако го раняха, войниците винаги побесняваха. Отчасти от обич, отчасти от страх, че могат да останат без него.
Когато лекарят излезе, махнах превръзката и изсмуках раната, докато се прочисти кръвта. Кой знаеше какво слагат тези хора на стрелите си? Това беше и една от причините да поискам да дойда, макар че бях достатъчно благоразумен да не му го кажа. Единственият начин да го убеди човек, беше да го помоли да му направи подарък.
В лагера беше шумно. Повечето войници бяха тръгнали без жените си и сега бяха докарали жени от крепостта — високи туземки с широки лица и гъсти черни коси, и със скъпоценности окачени на носовете им.
Тази нощ Александър ме пожела и малко се поувлякохме. Раната му се отвори и ме обля с кръв. А той се разсмя и ме накара да се измия, за да не би охраната да си помисли, че съм го убил.
— Така е по-добре за раната — ми каза той. — Няма по-добър лекар от любовта. Когато раните са сухи, те често гноясват.
Следващата крепост се предаде без бой — бяха чули какво се е случило с предишната. Така че, както винаги, Александър пощади всички. Продължихме напред.