Човекът дойде направо от леглото.
Александър се обърна към него:
— Наистина ли познаваш добре езика на хората, с които днес преговаря?
Преводачът гледаше уплашено и го увери, че знае. Ходил бил в страната им с керваните и се е пазарял с тамошните жители от името на търговците.
— Сигурен ли си, че те се съгласиха и че са разбрали какво приемат?
— Без никакво съмнение, Велики Царю.
— Добре. Можеш да си вървиш. Менестас, събуди Птолемей и го помоли да дойде при мен.
Генералът се появи почти веднага. Изглеждаше както винаги — непоколебим и стегнат — като добре ощавена кожа.
— Индийските наемници дезертират — каза Александър. — Сигурно се заклеха, за да ни залъжат, та да махнем стражата. Но не можем да си позволим да се присъединят към другите племена и да ни нападнат. Щом не може да им се има доверие, те винаги ще бъдат опасност за нас, независимо дали ще ги задържим тук или ще ги оставим да си вървят.
— Така е. Твърде много са. И са добре обучени. — Птолемей спря и погледна Александър. — Сега? Тази нощ?
— Да. Ще вдигнем цялата армия и ще го направим бързо. Разпрати хора да събудят войниците. Но никакви тръби. През това време аз ще направя план за атаката.
Имахме достатъчно хора, за да ги обградим.
Птолемей излезе. Александър извика оръженосците, за да го въоръжат. Чувах тихото раздвижване из лагера. Командирите дойдоха да получат заповедите си.
Всичко стана за минути — армията на македонците беше обучена в бързина. Той трябваше само да го поиска. След малко, една по една, групичките войници изчезнаха в тъмнината.
След толкова бързане ми се стори, че тишината продължи прекалено дълго.
И тогава започнаха виковете — дълги и продължителни като тишината преди. Те се разнесоха из долината като грохота на последната битка, с която, казват че ще свърши светът. Но това ще бъде между Светлината и Тъмнината. А тук всичко беше нощ.
Стори ми се, че сред врявата дочувам и женски писъци. Оказах се прав. С индийците е имало и жени. Те грабвали оръжията на падналите мъже и продължавали да се бият до смърт.
Най-сетне виковете затихнаха — станаха откъслечни и накрая замлъкнаха. Оттук оттам се чуваше единствено по някой предсмъртен вик. А после остана само тишината на нощта.
Два часа преди късното зимно зазоряване лагерът отново се изпълни с хора. Александър се върна.
Телохранителите разкопчаха оплесканата му с кръв ризница и я занесоха да се почисти. Лицето му изглеждаше изпито и мрачно. Бръчки, които преди не се забелязваха, сега прорязваха челото му. Свалих туниката му. Тя също беше пропита с кръв с изключение на местата, където бронята я е покривала. Стори ми се, че въобще не е тук и, че дори не ме забелязва. Погледнах го като че ли бях невидим. Тогава очите му се извърнаха към моите и аз разбрах.
— Беше необходимо — въздъхна той.
Бях накарал робите да приготвят ваната. Тя също беше необходима. Дори лицето му беше оплескано с кръв, а ръцете и краката му бяха направо червени. Когато си легна, го попитах дали е гладен.
— Не. Само малко вино. — Донесох му и запалих нощната лампа. Наканих се да си вървя.
— Багоас — каза той, гледайки нагоре към лицето ми. Аз се наведох и го целунах. Той го прие като подарък и ми благодари с очи.
Легнах в палатката си в студа преди зазоряване. Отвън огънят вече тлееше. И се замислих отново за това, което си бях мислил през цялата нощ. Преводачът беше согдиец. А нито един согдиец няма да си признае, че има нещо, което не може да направи. От друга страна, ако индийците наистина бяха повярвали, че са свободни да си ходят, те щяха да го направят през деня. Знаеха ли те, че нарушават дадената дума? Бяха ли разбрали, че са се заклели във вярност? Александър ги беше наблюдавал внимателно. Сигурно са изглеждали като хора, разбиращи какво приемат.
Представих си огромните купчини трупове на хълма, и вълците, които вече ги разкъсват. И осъзнах, че други ръце преди неговите бяха подпечатали смъртта на тези хора — ръцете на Филотас, ръцете на осъдените телохранители, ръцете на всички вождове и сатрапи, които бяха поемали дясната му ръка, бяха се заклевали във вярност и бяха приемани от него като скъпи гости и приятели. А после бяха убивали войниците, които им беше поверил, и бяха нападали градовете му.
Александър беше започнал войните си, очаквайки да намери у всеки, когото срещнеше, своята честност и благородство. Беше ли ги намерил? Самият Дарий, ако беше доживял да приеме милостта му, щеше ли да спази дадената от него дума по друга причина, освен от страх? Спомних си и разказа на войника за болницата при Иса. Наистина, Александър никога не получаваше толкова, колкото даваше. Бях станал свидетел как една по една тези рани разкъсват и разяждат доверието му. Тази нощ видях белезите от тях.