— Как е Буцефал? Изтощен ли е от пътуването?
Александър мина през шпалир от приветстващи го войници и отиде направо в конюшните. По-късно свика военния съвет. А по някое време направи и посещение на вежливост в харема.
След няколко дни прекосихме реката и навлязохме в Индия, за чиито чудеса толкова често ме молят да разказвам, че мога да ги опиша и насън. Първото от тях беше цар Омфис, който посрещна Александър с цялото великолепие на царството си. Армията му беше строена в равнината. Всичко блестеше и навсякъде се развяваха а лените знамена. Най-отпред стояха боядисаните и прекалено накичени слонове. Околността се огласяше от звуци на чинели и биене на гонгове.
Те всички бяха въоръжени до зъби. Тогава Александър, който вече беше видял достатъчно предателства, нареди на тръбачите да засвирят и армията да се строи в боен ред. За щастие цар Омфис беше умен човек и се досети, че нещо не е наред. Той излезе пред строя и с него тръгнаха някакви момчета — синове или принцове. Александър, винаги готов да повярва отново в хората, веднага тръгна с коня си към него, за да го пресрещне.
Устроиха чудесен пир и забавления, а първата жена на цар Омфис отиде със закритата си карета, теглена от чисто бели волове, да покани Роксана на женска гощавка. Войниците, отрупани със заплати, които цяла година нямаха къде да похарчат, наводниха пазарите. Туниките им бяха окъсани и имаха нужда от нови дрехи. Но всички бяхме смаяни, когато се оказа, че за никакви пари не може да се намери хубав и здрав вълнен плат. Дори лененото сукно беше тънко и рехаво, защото не го правеха от лен, а от мъха на някакво индийско дърво. Платът беше или бял или много ярък и това предизвика голямо негодуване. Затова пък жени не липсваха. Те можеха да бъдат намерени и обладани дори в храмовете.
Навсякъде търсих като онази тежка коприна, която бях купил от един керван в Мараканда. Мечтаех да си направя друг кафтан от такава коприна — нали сега бяхме в Индия, откъдето тя пристигаше. Но за моя огромна изненада въобще не можах да намеря каквато и да било коприна.
В покрайнините на града се озовах при още едно от чудесата на Индия: Някакво дърво, което пуска от клоните си корени, които се превръщат в нови дървета. То заемаше толкова голямо пространство, че цяла фаланга можеше да направи лагер под сенките му. Едно единствено дърво се простираше като цяла гора. Приближих се да го разгледам и видях, че под него седят групи мъже. Някои от тях изглеждаха много стари и всички бяха голи, както са се родили.
Вече бях свикнал с македонските нрави, но това ме изненада — дори и те не си позволяваха да седят в такова положение. И въпреки това тези стари хора изглеждаха пълни с достойнство и не ме удостоиха дори с поглед. Този, който приличаше на най-главен имаше рошава и занемарена брада, стигаща до слабините му. Около него се бяха събрали ученици — млади и стари — и го слушаха с възхищение. Друг пък имаше за слушатели едно дете и един побелял старец. Но най-много ме удиви един, който седеше с кръстосани крака, неподвижен като каменен блок. Очите му бяха сведени към корема и въобще не личеше, че диша. Някаква минаваща жена остави пред него гирлянда от жълти цветя и не показа никакъв срам от голотата му. Нито пък той. Помръдна само с очи.
Започнах да се досещам, че навярно това бяха голите философи, които Александър искаше непременно да види. Но тези хора въобще не приличаха на Анаксарх или Калистен.
И сякаш за да се уверя, че съм отгатнал правилно, видях, че към дървото идва Александър, придружен от неколцина приятели и от един от синовете на цар Омфис. Нито учителите, нито учениците станаха на крака. Всъщност, те дори не им обърнаха внимание. Но принцът не показа никакъв гняв — сякаш очакваше това. Той повика преводача, който съобщи на мъдреците за Александър.
Като чу името, най-главният от тях се изправи. Останалите го последваха. Само човекът с кръстосаните крака остана неподвижен. Мъдреците тропнаха няколко пъти с крака по земята, без да кажат нито дума.
— Попитай ги защо направиха това? — каза Александър.
Като чу гласа му, мъдрецът с кръстосаните крака за пръв път вдигна поглед и закова очи в него.
Главният каза няколко думи на преводача, който ги предаде на гръцки:
— Той пита, господарю, защо си дошъл чак тук, след като където и да отидеш, нищо от земята не ти принадлежи освен това, което е под краката ти. И така ще бъде, докато дойде време да умреш, когато ще имаш малко повече от земята — достатъчно, за да легнеш в нея.
Александър погледна за миг философа и после каза:
— Кажи му, че аз не обикалям света само за да го завладявам. Аз искам също да разбера какъв е той и какви са хората, които живеят там.