През един от тези дни в шатрата на Александър дойдоха за аудиенция някакви важни хора, чиито имена и народност съм забравил. Той отсъстваше и аз тръгнах да го търся из лагера. Накрая се запътих към конюшните — безкрайна редица от навеси, направени от бамбук, трева и палмови листа, където държаха бойните коне — сам по себе си един цял град. Най-накрая видях един татуиран в синьо тракийски роб, който държеше за поводите коня на Александър. Той ми посочи един заслон, разположен отделно и по-хубав от останалите. Слязох от коня си и се упътих натам.
След ослепителното индийско слънце вътре ми се стори направо тъмно. Влизащите през пролуките в стените снопове лъчи създаваха решетка от светлина и сянка. Те падаха върху един стар черен кон, който лежеше сред сламата с тръпнещи хълбоци, и върху Александър, който седеше в мръсотията на пода и държеше главата му в скута си.
Фигурата ми беше засенчила входа и той вдигна очи.
Не знаех какво да кажа. Само си помислих, че съм готов да направя всичко… И казах, сякаш си бях приготвил думите от самото начало: — Да доведа ли Хефестион?
— Благодаря ти, Багоас — отвърна той. Едва успях да го чуя. Александър не беше извикал коняря, защото не можеше да командва гласа си. Значи не бях отишъл напразно.
Намерих Хефестион при реката заедно с мостостроителите. Наблюдаваше сглобяването. Когато ме видя, той зяпна от изненада. Сигурно съм изглеждал съвсем не на място. Освен всичко, това беше първият път, когато отивах да го търся.
— Хефестион, Буцефал умира. Александър те вика.
Той ме погледна мълчаливо. Може би е очаквал да изпратя някой друг. После каза:
— Благодаря ти, Багоас — каза го с глас, с който никога преди не ми беше говорил, и извика да му доведат коня. Оставих го да отиде доста напред, преди и аз да хвана пътя.
Погребението на Буцефал се състоя същата вечер. В Индия е много горещо и тези неща трябва да стават бързо. Александър нареди да го изгорят на погребална клада, за да сложи праха му в истинска гробница. Беше поканил само няколко приятели. Но много от старите войници, които се бяха сражавали при Граник, Иса и Гавгамела, тихо и ненадейно дойдоха на погребението. Имаше купи с тамян, и ние ги хвърлихме върху кладата. Толкова много дадохме на стария Буцефал, че сигурно струваше цял талант злато. Индийците на Омфис, които стояха и гледаха отдалеч, нададоха високи възгласи към боговете си. Те помислиха, че Александър е принесъл коня си в жертва за победата.
Когато огънят изгасна, той отиде да се занимава с работата си. Но през нощта видях, че изглежда състарен. Когато е получил Перитас, той е бил вече мъж. Но Буцефал му беше приятел от детските години. Този малък кон (всички гръцки коне изглеждат малки в очите на един персиец) знаеше неща, които аз не знаех. В този ден някои от тези неща умряха завинаги и аз никога няма да ги узная.
Същата нощ имаше гръмотевици и се изля първият дъжд.
На сутринта всичко беше утихнало, слънцето се показа и замириса на свежа зеленина. Но скоро облаците отново се струпаха. Отново заваля и този път сякаш реката се изля от небето. А чух да говорят, че това е само началото.
Като шляпаха в калта през пороя, и без нито едно сухо парцалче по тях, Александър заведе хората си до брега на реката.
Не пожела да ме вземе. Каза ми, че не знае къде ще бъде след час, а камо ли след ден. Не знаеше и кога ще може да пресече реката. Все пак намери време, за да си вземем довиждане, но както винаги не отдаде голямо значение на това. Не виждаше причина. Той щеше да победи и да се върне скоро. Нежните и дълги сбогувания бяха за губещите.
И все пак, тази беше най-голямата и най-опасната от всичките му битки, а той не ми позволи да я видя.
Дъждът плющеше навсякъде и превръщаше лагера в тресавище. В най-окаяно положение бяха робите и слугите, които се гушеха под паянтовите навеси. За тях една хубава палатка беше мечта. Дадох подслон на няколко души, които съзрях да стоят наблизо, незащитени от това наводнение — едно полуудавено дете и няколко гръцки певци на балади. Видях и Калан, философа, да стои под този водопад само с парчето плат около кръста си. Когато му махнах да влезе вътре, той ме благослови с ръка. После седна, кръстоса стъпала върху бедрата си и потъна в медитация. Сякаш нищо и никой не съществуваше. Беше самотен, но щастлив.
Веднага щом дъждът намаля, хвърлих върху себе си едно наметало и отидох с коня си до реката. По протежение на няколко мили имаше войници, но никой не можа да ми каже къде е Царят, нито пък какво възнамерява да прави. Както се оказа, имаше един човек, още по-нетърпелив и по-изгарящ от желание да разбере това — цар Пор, който беше разположил лагера си на другия бряг на реката до най-удобното за преминаване място.