Една нощ, когато проливният дъжд малко утихна, чух страхотен грохот като че битката започваше — прозвучаха тръбите и въздухът се огласи от бойни викове и цвилене на коне. Помислих си, че най-сетне часът е настъпил и вдигнах ръце към Митра. Нощта беше черна като катран. Целият лагер стоеше буден и слушаше. Но никой не дойде да ни каже какво става.
Нищо чудно. Никой не беше прекосил реката. Александър просто вдигнал голям шум. Но това накарало Пор да строи цялата си армия и да я насочи към него. Тя останала в пълна готовност през цялата нощ под проливния дъжд.
На следващата нощ всичко се повтори. Рекохме си, че голямата битка наистина започва. И затаихме дъх. Но, никаква битка нямаше. На другата нощ и на по-другата — отново се повтори същото. Когато пак чухме виковете и тръбите, вече никой не им обърна внимание. Нито пък цар Пор.
Александър не се притесняваше, че в началото на някоя битка могат да го сметнат за глупак или дори за жалък страхливец. Той можеше да си го позволи. Досега трябваше да намира и да се разполага на отдалечени места, за да заблуждава противника си. Но този път той беше достатъчно далеч. Пък и не беше воювал с Омфис, и Цар Пор не можеше да знае какъв е той в действителност. Пор беше висок цели седем стъпки и яздеше единствено слон. Сигурно не му е било трудно да повярва, че малкото кутре от другата страна на реката само лае, но не хапе.
Така минаха десетина дни. Александър продължаваше да „лае“ и да „бяга“ обратно в кучешката си колиба. Нареди да докарат в лагера му огромни товари с хранителни запаси и на ляво и на дясно разказваше, че ако трябва ще чака и до зимата, за да спрат дъждовете и реката отново да се прибере в коритото си. Така че, можело да се наложи Пор да стои на лагер върху калния бряг през целия дъждовен сезон, докато Александър събере смелост.
През една от тези безкрайни нощи, върху нас се стовари най-ужасната буря — реки от дъжд и толкова ярки светкавици, че ги виждах дори и през шатрата. Скрих глава под възглавницата и си помислих, че тази нощ поне няма да има битка.
На заранта тътенът на гръмотевиците затихна. И тогава чухме. Отново викове и грохот — по-силни от всички предишни нощи, но и по-далечни. А над тях се издигна един нов звук, яростен и пронизителен — тръбенето на слонове.
Александър беше пресякъл реката.
Така или иначе, той го беше планирал за тази нощ. А бурята, макар и допълнителна трудност, беше дошла като подарък. Прекосили реката малко по-нагоре от лагера на Пор, където край брега имаше високи дървета, за да прикрият придвижването, и един малък, обрасъл с храсталаци остров, който ги скриваше от отсрещния бряг. Всичко трябвало да стане бързо, преди Пор да се усети и да доведе слоновете си. Ако конете ги бяха видели докато се приближаваха към брега, те щяха да скочат от саловете в придошлата река и да се издавят.
Птолемей е описал цялата битка в книгата си и е оставил на бъдните поколения безстрашието и уменията на Александър. Първият му риск може би беше и с най-лош късмет. Той пресякъл пръв и скочил на брега. А след това, докато конницата слизала, открил, че брегът е отрязан от един разлив и е превърнат в остров.
Най-накрая намерили брод, макар и доста дълбок. Птолемей пише, че водата стигала до височината на гърдите, а конете едва държали муцуните си над нея. (Сега разбирате какво имам предвид, когато казвам, че гръцките коне изглеждат малки за един персиец).
Пор вече бил изпратил сина си с бойните колесници, за да ги изтикат обратно в реката. Александър успял да направи карето точно навреме. Принцът бил ранен, а колесниците затънали в калта. Тогава Пор избрал една пясъчна ивица твърда земя и се приготвил за бой.
Предните му позиции били непристъпни. Той разположил над двеста слона по протежение на цялата бойна линия. Но насреща си Пор имаше гений във военното дело. С две думи: Александър примамил тяхната конница, като се престорил, че бяга. После атакувал предните позиции със скитските си стрелци — те изстрелвали стрелите и също побягвали. След това Александър и отрядът му нападнали конницата отпред, а Кинос — отзад. Скитите подлудили слоновете на Пор със стрелите и хвърлените копия или като улучвали водачите им. Накрая побеснелите животни причинили повече вреди на войниците на Пор, отколкото на нашите.
Всичко това е записано в книгата на цар Птолемей. Той ми го прочете. Описал го е точно така, както и аз го чух. Само дето е скрил, че загинаха повече македонци, отколкото е написал. Когато ми прочете тази част, сигурно съм погледнал изненадано, защото той се усмихна и каза, че това са цифрите от царските архиви. И добави, че старите войници се разбират един друг.