Веднага щом се развидели, ние, от другата страна слязохме до брега, за да гледаме. Дъждът беше уталожил праха, който скрива повечето битки. Ясно виждахме слоновете, които размахваха хоботите си, бягащите коне и въртящите се насам-натам пешаци. Но не можехме да разберем какво означаваше тази бъркотия. Аз не успях да различа Александър дори по блестящите му доспехи. И нямаше как — всички бяха оплескани от горе до долу с кал. Слънцето се издигна високо. Изглеждаше, като че ли този ужасен грохот няма да има край. И тогава, най-сетне, започна бягството и преследването.
От всичко, което пропуснах, докато бях с Александър, най много съжалявам, че не присъствах на срещата му с Пор. Тя беше нещо съвсем по негов вкус и сърце — искрено и предано, от което не го лишиха нито времето, нито хорските измами и предателства.
Дори след като станало ясно, че битката е загубена, индийският цар продължавал да се бие в челните редици. А слонът му, който се оказал удивително смел и умен, не се изплашил и не спирал да тъпче и да напада нападателите си. Най-накрая, докато хвърлял едно копие, Пор бил ударен под вдигнатата си ръка в отвора на ризницата. Тогава той обърнал слона си и тръгнал бавно подир безредно отстъпващите си войници. Александър го наблюдавал внимателно и горял от желание да се запознае с него. И си казал, че толкова благороден и смел човек трябва да бъде повикан само от друг цар. Тогава помолил Омфис да стане негов пратеник, но и това не свършило работа. Пор презирал Омфис и като го видял да се приближава, посегнал с лявата си ръка към едно копие. Александър намерил някой по-приемлив и опитал отново. Тогава Пор накарал слона си да коленичи. Животното го обгърнало с хобота си и внимателно го свалило на земята. Той помолил за вода — след дългата битка и раната изгарял от жажда — и отишъл пеш при Александър.
— Най-хубавият и достоен мъж, който някога съм виждал — ми каза Александър по-късно. Говореше без завист.
Понякога си мисля, че преди време — когато е бил млад — на Александър сигурно му е било криво, задето не е висок. Но и така да е било, това вече не го измъчваше — сега, когато сянката му се простираше през цялата земя от изток на запад.
— Направо прилича на Омировия Аякс, ако не са тъмната му кожа и синята брада. Сигурно е изпитвал страшна болка, но с нищо не го показа. „Можеш да поискаш всичко от мен“ — му казах. „Как да постъпя с теб?“ „Като с цар.“ — отговори той. И можеш ли да си представиш — аз го разбрах, преди още да бъде преведено. „Това ще направя заради самия себе си. Поискай нещо за теб.“ А той ми отвърна: „Нямам нужда от нищо. Това е всичко“. Какъв човек! Дано раната му зарасне бързо. Смятам да му дам повече земя, отколкото е имал преди. Той ще балансира властта и силата на Омфис. Но най-важното е, че аз му вярвам.
Доверието му не беше напразно. Докато беше жив, от там никога не дойде новина за измяна.
Всичко, което означаваше най-много за Александър, се осъществи при тази битка. Той се сражаваше смело и с все сила срещу човек и природа. Неговият герой Ахил не се ли беше сражавал срещу реката? Но Александър беше по-щастлив от Ахил, защото имаше до себе си своя Патрокъл и споделяше с него славата си. През целия този ден Хефестион беше неотлъчно до Александър, който спечели битката с една сплотена армия от всичките си народи, точно както Кир беше воювал с обединените мидийци и персийци. И накрая, намери един смел противник, когото направи свой приятел.
Да, това беше последният миг на пълно щастие в живота на Александър.
А след като постигна това, очите му както винаги се обърнаха към следващия хоризонт. И той заживя с мисълта да направи похода до Ганг, да се спусне по бреговете на реката, и да стигне до Обграждащия Океан. Тогава империята му щеше да се простре от море до море, увенчана с чудото и възхищението от неговото дело.
Учителят му Аристотел го беше научил, че така е направен светът и аз още не съм срещнал човек, който да може да го опровергае.
4
Раната на цар Пор скоро заздравя и Александър вдигна грандиозен пир в негова чест. Индийският цар наближаваше четиридесет години и изглеждаше великолепно. Синовете му вече бяха на възраст за воюване, защото индийците се женят млади. Танцувах за него и той ме дари с няколко рубинени обеци. За радост на Александър скоро успя да се възстанови и верният слон на царя, върху чиято кожа личаха белезите от предишни войни.