Генералите казаха: „Да, това ще възстанови силите им и ще ги ободри.“ Но не бяха много убедителни.
Когато дойде да си легне, Александър се обърна към мен:
— Този дъжд може да обезкуражи дори лъвове. Ако само бях успял да умиря Бактрия половин година по-рано, щяхме да сме тук през зимата.
Но той не каза: „Ако бях изчакал там още половин година.“ Преди би го казал. Но сега сякаш бе започнал да чувства, че колесницата на времето го преследва.
— Казват, че след дъждовете всичко е свежо и красиво. — Зарадвах се, че дойде да си легне рано. През целия ден беше яздил напред-назад из колоната, за да следи да не затъне някой в калта. Изглеждаше уморен и бръчките върху челото му отново се бяха върнали.
На следващия ден отидох още призори в палатката му, за да бъда пръв с добрата новина.
— Александър! Спря да вали.
Той скочи от леглото, уви се с чаршафа и излезе да погледне. В онези дни, когато го опознавах, той би изскочил навън направо гол. Но сега вече внимаваше, защото често беше сред персийци.
Над зелените листа надничаше бледо слънце. Дори и в първите му лъчи имаше топлина. Бях сигурен, че това не е само временно спиране на дъждовете.
— Благодаря на Зевс! — извика той. — Сега отново ще повдигна духа на моите момчета. Те заслужават почивка.
Бреговете на реката миришеха на живот и млади цветя. Александър се разпореди за Игрите и покани състезателите да се запишат. Взех коня си Орикс (Лъв изглеждаше много уморен) и го пуснах на воля. Исках да погълна аромата на планините, преди да им обърнем гръб, когато потеглим към равнината.
Върнах се обратно през лагера. Стотици пъти и на всички места в Азия съм минавал през лагера на Александър. С изключение на местността и времето, той винаги беше един и същ.
Но не и днес.
Първо минах покрай тези, които следваха войската. Дори и те бяха неспокойни и нервни. Не можех да не забележа оставените без надзор деца, които пляскаха в огрените от слънцето локви, защото майките им си говореха шепнешком. В частта, където живееха по-заможните — например артистите и търговците — към мен се втурна един музикант, когото познавах.
— Багоас. — извика той — Вярно ли е, че Царят се връща обратно?
— Обратно ли? Защо? Та Океанът е само на няколко дни път оттук. Разбира се, че не се връща. — Продължих през лагера на войниците.
И тогава усетих, че нещо не е наред.
Когато бяха в почивка, войниците имаха да вършат хиляда неща — оправяха принадлежностите си, кърпеха обувките или дрехите си, почистваха оръжието си или пазаруваха. Там обикновено се мотаеха жени, правеха се залагания за борба с петли и се играеше на зарове. Всевъзможни гадатели се опитваха да изкарат по някоя пара, фокусници и жонгльори събираха публика. Сега беше пълно с такива хора, но те всички изглеждаха потиснати и никой не вършеше нищо. Нищо от обичайните си работи. Само разговаряха.
Тук-там видях да шушукат групички, скупчили глави, другаде — хора, слушащи един човек. Всички разговаряха. И никой не се усмихваше.
Минаваха офицери. Към някои от тях войниците се обръщаха като към приятели, а към други хвърляха мълчаливо навъсени погледи. Някои поглеждаха и към мен, но не както обикновено, а сякаш се страхуваха да не ги издам. Ех, ако знаех само какво да кажа на Александър. И точно тогава в главата ми нахлу един спомен — за една нощ сред високите пусти поля над Екбатана.
О, не! Не би могло да бъде толкова ужасно, както тогава. С него това не би могло да се случи. Но нещо не беше наред. Нещо лошо ставаше. И генералите трябваше да му го кажат. От моята уста щеше да прозвучи като наглост.
Те започнаха да идват към обед, по един или по двама. Бях прав. Не беше същото като в Екбатана. Никой не желаеше злото на Александър. Никой не искаше друг Цар. Войниците искаха само едно — да не продължават нататък.
Реших, че Александър ще го омаловажи, поне в началото. Но той винаги чувстваше настроенията на войската и познаваше офицерите си. Тези, които правеха от мухата слон, никога не биха стигнали до такива постове. Той прие всичко спокойно и хладнокръвно, но лицето му остана замислено. Накрая каза на Птолемей и Пердикас:
— Искам лично да говоря с тях. Съобщете на всеки офицер от командир на отряд нагоре да дойде пред тази палатка утре, един час след изгрев. Същото се отнася и за съюзниците и за всички останали. Господи! За всичко е виновен този проклет дъжд.