Повече не заваля. След няколко часа отново се завъртях из лагера. Настроението се беше променило. Вместо намусени лица сега имаше воля и решителност.
Около палатките на старшите офицери видях тълпи от войници, които стояха доста дисциплинирано и чакаха ред да говорят.
На следващата сутрин Александър стана рано и веднага започна да крачи из стаята. Едва успях да го облека — той като че ли беше някъде другаде. Говореше си наум и устните му се движеха според мислите, които му идваха.
Командирите бяха започнали да се събират отвън още на зазоряване — македонци, персийци, бактрийци, индийци, тракийци. Събрани заедно, те образуваха доста внушително множество — горе-долу толкова, колкото да може гласът му да достига и до най-отдалечените.
Бяха донесли една дървена подпора, върху която да стъпи. Носеше най-хубавите си доспехи — сребърния шлем с емблемите и украсения със скъпоценни камъни колан от Родос.
Когато скочи на подиума, пъргав като момче, наоколо, като полъх на лек ветрец се разнесоха възгласи на възхищение. Един приятел актьор веднъж ми каза, че Александър би могъл да се прочуе и да направи много пари в театъра.
Слушах зад платнището на шатрата. В тази пиеса нямаше роля за мен.
Александър им каза колко много се е натъжил като разбрал, че войниците му са паднали духом и са загубили кураж. Той ги свикал на съвет, за да решат заедно дали да продължат напред. Естествено, той възнамеряваше да ги убеди, а не да ги принуди. Не мисля, че Александър дори и за миг допускаше, че наистина ще тръгне обратно.
Имаше прекрасен стил — красноречив, без ефектна риторика, макар че не беше написал нито дума преди това. Той им припомни техните непрестанни и ненадминати победи. Нима трябваше да се страхуват от хората отвъд реката? Краят на тяхното дело беше близо. Пред тях се простираше Обграждащият Океан — същият, който мие бреговете на Хиркания от север и на Персия — от юг. Най-крайната граница на света. Той не можеше да повярва — почувствах го в гласа му — че те дори не са докоснати от изгарящото му нетърпение и желание. Не беше ли споделял с тях опасностите? Не разделяха ли те заедно с него военната плячка? Нима щяха да се предадат на стъпка преди финала?
— Запазете твърдостта си! — извика им той. — Чудесно е да живееш с мъжество и храброст и да умреш, оставяйки вечна и неувяхваща слава.
Ясният му глас престана да се чува. Той чакаше. Тишината беше толкова дълбока, че чувах цвърченето на птичките.
След малко Александър извика:
— Добре! Аз казах всичко, което исках. Сега е ваш ред.
При тези думи отвън се чу раздвижване и тих шепот. Изведнъж си спомних гробовната тишина на последната аудиенция пред Дарий. И почувствах разликата. Дарий беше презиран. Александър им вдъхна страхопочитание и ги засрами. Думите, с които те бяха дошли, умряха пред него. И все пак, както и Дарий, и той не успя да промени решението им.
— Нищо ли няма да кажете? — извика той. — Няма от какво да се страхувате от мен. Думата ми не е ли достатъчна или искате да се закълна?
Някой измърмори:
— Кинос да говори.
Изтикаха напред един посивял набит човек. Познавах го добре по физиономия още преди да се прояви в битката при реката. Той бе воювал още при Филип, но тъй като беше войник от главата до петите, никога не се бе присъединявал към фракция. Когато се изискваха разум и непреклонна сила на духа, Царят винаги избираше Кинос. Те се погледнаха един друг. Лицето на Кинос, единственото лице, което можех да видя, казваше: „Това няма да ти хареса. Но аз ти вярвам.“
— Господарю! Александре! — започна той. — Ти ни повика тук на свободен съвет. Всички знаем това. Но аз не говоря от името на нас, командирите. Не считам, че имам право на това. С всичко, което получихме от теб, на нас вече ни е предплатено да продължим напред. Ако искаш да тръгнем и да преминем реката, на нас се пада честта да се погрижим това да стане. Това е наш дълг. Затова сме и назначени за командири. Така че, ако ми позволиш, бих искал да говоря от името на войниците. Не че поставям войниците на първо място, Царю наш. За нас ти си главният. И затова излязох да говоря.
Александър не каза нищо. Виждах, че гърбът му е опънат като тетивата на лък.
— Мисля, че аз съм най-старият тук — продължи Кинос — И ако мога да претендирам за добро име, на теб трябва да благодаря, че ми даде възможност да го докажа. Добре, Александър. Войниците, както самият ти каза, направиха повече от която и да било друга армия преди тях. И отново благодарение на теб. Но питам те, господарю, дали когато те кажат, че е достатъчно, не заслужават да бъдат чути? Спомни си колко от нас — македонците — тръгнаха с теб. И колко от нас останаха?