Ето един добър човек, помислих си. И чудесен войник. Един македонец, говорещ на своя Цар по своему прямо и откровено. Какво бяха хората от моя народ за него? Какво бяха персийските конници с гордите си лица и недостатъчната си сила? Какво бяха силните бактрийци, согдийците с орлови носове, червенокосите тракийци, високите индийци с тюрбаните и скъпоценностите по тях — участниците в неговите победи? Случайности по пътя, който води към дома.
— Ние загивахме на бойното поле — продължи Кинос. — Ние умирахме от треска и от раните си. Ето ги осакатените, които никога не ще могат отново да воюват. Ето ги хората в новите ти градове. Не всички от тях са щастливи там, но те са там. И погледни останалите от нас, облечени в тези индийски парцали — ставаме само да плашим гаргите. Когато един войник не получава нито гордост, нито удобство от облеклото си, това потиска духа му. Погледни и към конницата! Копитата на конете са изтъркани почти до месо. И освен това, господарю, ние имаме у дома жени и деца. Сигурно децата ни вече няма да ни познаят. Скоро така ще стане и с жените ни. Александре, войниците искат да се върнат по домовете си със своята плячка, докато все още могат да бъдат нещо в селата си, докато все още там ще ги гледат с уважение и възхищение. Ако те направят това, скоро ти ще имаш нова армия от своите земи, обучена и готова да те последва. Върни се обратно, Царю. Майка ти сигурно копнее да те зърне. Свикай младите войници, които ще се появят бодри и силни. Така е най-добре, господарю. Повярвай ми, Александре, така е най-добре.
Гласът на Кинос прегракна и той избърса очите си. От гърлото му излезе дрезгав звук, сякаш щеше да се изхрачи. Но това беше плач.
От всички страни избухнаха викове, сякаш това ги освободи и даде воля на чувствата им. Това не бяха викове на гняв или на открито неподчинение. Те просто го умоляваха. Почти стенеха. Протягаха ръцете си. Помислих си, че ако така се чувстват добре подбраните командири, то какво ли чувстваха войниците?
Александър стоеше, без да помръдне. Звуците утихнаха. Командирите зачакаха отговора му.
— Съветът е разпуснат. Свободни сте. — Той обърна гръб и тръгна направо към шатрата.
Няколко от старшите му генерали, негови приятели, пристъпиха напред, за да го последват. Но на входа той се извърна към тях и отново каза:
— Съветът е разпуснат.
В Суза се бях научил да стоя незабелязан. Човек се учи на това бързо и без много труд. Докато той крачеше нагоре-надолу, аз изчезнах в един ъгъл. Когато той дръпна каишката на шлема си, тихо се появих и свалих ризницата му. А след това отново станах невидим. Това ми даде време да размисля.
Замислих се дали войниците му наистина споделяха неговата вяра в Обграждащия Океан, вярата в края на света? Припомних си лагера, гъмжащ от хора от всички краища на света. И преводачите, чакащи да изкарат малките си заплати, когато езикът на знаците не успяваше. Преводачите на служба при един цар превеждат това, което им кажат. А преводачите на пазара, след като им платят, започват да приказват свободно и да разпространяват слухове. Те имат работа само с пътници и чужденци и разказват за далечни места и за пътя напред. Нима войниците знаеха нещо, което ние не знаехме?
Великият Аристотел, най-мъдрият от всички гърци, беше казал на Александър как е направен светът. Но едно нещо беше сигурно — Аристотел никога не го е виждал.
Александър крачеше напред-назад из огромната шатра. Сигурно извървя цяла миля. Останах никой. В този момент аз не бях нищо повече от това. Той се нуждаеше от вяра в своята мечта, а моята вяра ме беше напуснала.
Внезапно той спря пред мен и извика силно:
— Аз ще продължа напред! Изправих се, за да бъда забелязан.
— Александър, господарю мой, ти надмина Кир. И Херкулес, и Дионисий, и Обожествените Близнаци. Целият свят го знае!
Той се помъчи да прочете мислите ми. Но аз скрих от него обзелото ме безверие.
— Аз трябва да видя Края на Света! — той почти заплака и в този миг ми заприлича на малко момче — Не за да го притежавам… Дори не за славата! А за да го видя, да бъда там… и… Той е толкова близо!
— Те не разбират — рекох.
По-късно той повика Птолемей, Пердикас и останалите генерали. Каза им, че съжалява, задето бил груб и рязък с тях и че утре отново ще говори пред командирите. А междувременно можело да планират и да обсъдят подробно новия поход. И той започна да им говори надълго и нашироко, като внимателно избягваше отговора на въпроса „Кога“. Генералите седнаха на масата и старателно започнаха да си водят бележки как да пресекат реката и за предстоящия поход отвъд нея. И те не бяха по-стока от мен.