Той го почувства с кожата си. Цяла вечер седя умислен. Мисля, че тази нощ въобще не заспа. Когато на следващата сутрин дойдоха командирите, не държа реч, а само ги попита дали са променили решението си.
Чу се смесица от гласове. Мисля, че най-сетне излязоха наяве някои слухове. Някой подвикна какво е чул от преводача на един керван. Друг се обади — казали му че има половин месец път през някаква пустиня. След като изчака малко, Александър призова за тишина.
— Чух ви. Казах ви, че няма защо да се страхувате от мен. Нито един македонец няма да ме последва, ако няма желание за това. Но има други, които ще тръгнат напред със своя Цар. Аз ще продължа без вас. Щом искате, вървете си. Вървете си в къщи. Нищо повече не искам от вас.
Той влезе вътре. Чувах гласовете отвън, които колкото повече се отдалечаваха, ставаха все по-силни. Александър каза на телохранителя пред палатката:
— Не пускай абсолютно никого.
И аз отново станах невидим. Целият ден влизах и излизах. От време навреме надничах от спалнята, за да се уверя, че макар и останал сам, Александър не се е предал на умората и отчаянието. Но той ту седеше на масата и се взираше в плановете си, ту крачеше из стаята. Разбрах, че Александър все още продължаваше здраво да се държи за надеждата.
Ала каквото и да беше казал, той нямаше да продължи напред без македонците. Тази армия, пред която беше доказал себе си още като дете, беше станала част от кръвта му. Тя беше негов приятел, даже негов любовник. И защо не? Тази армия го обичаше лудо. Той се беше затворил тук не просто от мъка, а за да накара любовникът да падне в краката му, да изрази любовта и предаността си към него и да помоли за прошка.
Ала никакъв любовник не дойде. Над огромния лагер надвисна мрачна и тягостна тишина.
Той не ме отпрати да си вървя. Разбирах усамотението му и не го нарушавах. Давах му всичко, от което смятах, че се нуждае, излизах, ако ми се стореше, че е неспокоен и не може, да си намери място, а когато се мръкна запалих лампите. Донесоха му вечеря. Той почувства, че съм там, накара ме да седна и да ям с него. След виното, макар че не пи много, той неусетно започна да говори. Каза, че през целия си живот където и да се намирал, винаги го обземал някакъв невероятен копнеж — да извърши някакво дело, да достигне и види някакво чудо. Толкова големи били тези копнежи, че разбирал, че ги праща някакъв бог. И винаги ги осъществявал — винаги освен сега.
Надявах се да пожелае да си легнем заедно. Можех да му помогна да се почувства по-добре. Но той копнееше по друга любов, различна от моята.
На следващия ден остана вътре. Лагерът шепнеше навъсено и потиснато. Всичко беше по старому. Само дето това беше вторият ден и надеждата постепенно го напускаше.
Вечерта запалих лампата. Някакви странни летящи животинки се хвърлиха в пламъка, потрепериха и паднаха мъртви. Той седеше на масата с глава, подпряна на юмруците си. Нямах какво да му дам. Този път дори не можех да му доведа Хефестион. Ако можех, щях да го направя.
След малко той взе една книга и я разтвори. Сигурно искаше да си събере мислите. И тогава ми хрумна нещо. Измъкнах се на пръсти навън в късата индийска привечер и отидох до най-близкото сенчесто дърво. Той беше там — със стъпала кръстосани над бедрата, и ръце в скута. Вече знаеше достатъчно гръцки, за да може да разговаря, ако човек приказва на по-прост език.
— Калан, — прошепнах аз, — Царят е обзет от голяма мъка.
— Бог е добър към него — отговори ми той.
Приближих се по-близо, но той ми даде знак да се дръпна. Точно пред мен, в мъртвите листа, се беше свила на кълбо една огромна змия.
— Седни ей там и тя няма да се ядоса. Тя е от търпеливите и доброжелателните. Ядосвала се е, когато е била човек. Но сега тя е мъдрост.
Овладях страха си и седнах. Змията леко се размърда и отново застана неподвижна.
— Недей да скърбиш за Царя, дете мое. Той плаща част от своя дълг. Но той ще се върне и бремето му ще олекне.
— Калан, на кой бог трябва да принеса жертва, така че когато той се роди отново, да се родя с него и аз?
— Това е твоята жертва — с това ти си обвързан. Да се върнеш, за да го облекчиш отново в земния му път.
— Той е моят господар и винаги ще бъде. Можеш ли да разпръснеш болката му и да облекчиш скръбта му?
— Той се е вкопчил в огъня, който го движи. Трябва само да разхлаби хватката си. Но за боговете е трудно да се освободят от своята божествена същност. — Калан разгъна краката си и с едно движение се изправи. Змията едва помръдна.
Александър все още стоеше с книгата си.
— Александър, — казах — Калан чувства липсата ти. Ще го приемеш ли за малко?