— Калан ли? — той ми хвърли един от онези погледи, които направо ме пронизваха. — Калан не чувства липсата на никого. Ти си го довел. — Наведох очи. — Добре, нека влезе. Сега, като се замисля, той е единственият човек освен теб, Багоас, когото мога да изтърпя.
Въведох мъдреца в шатрата и излязох навън. Не се опитах да слушам. Магията на лекуването е нещо свещено и се страхувах да не я разваля.
След като най-сетне видях Калан да излиза, на свой ред влязох и аз. Александър ме поздрави с жест, но беше дълбоко замислен, така че седнах мълчаливо. Когато донесоха вечерята, той, както преди ме помоли да я изядем заедно. След малко се обади:
— Да си чувал някога за Аржуна? Не? Нито пък аз до тази нощ. В далечните времена той е бил индийски цар и изключителен воин. Един ден преди някаква битка той започнал да плаче в колесницата си. Но не от страх, а защото честта го принуждавала да се бие срещу роднините си. И тогава, точно както пише и Омир, един бог приел образа на неговия колесничар и се обърнал към него.
Александър млъкна и аз попитах какво е казал богът.
— Много неща. — отвърна Александър — Без малко и двамата щели да изпуснат битката. — За миг той се ухили, но после отново стана сериозен. — Богът казал на Аржуна, че се е родил войн и е длъжен да осъществи съдбата си. Той трябвало да направи това без никакво съжаление или пък желание. И нямал право да поиска плодовете на това.
— Нима е възможно такова нещо? — попитах аз. Неговата сериозност ме изненада.
— Може би. Ако е бил човек, който се подчинява на заповеди. Аз познавах такива хора — и добри хора бяха, макар че всички обичаха да чуят поне една дума за похвала. Но да поведеш хората, да промениш сърцата им, да ги накараш да презират страха, да виждаш новото, което трябва да съградиш, и да не си намериш мира преди да си го направил — това изисква силно желание, много по-голямо от желанието за живот.
— Има толкова много неща, Александре, които желаеш повече от живота си. А твоят живот е всичко, което имам.
— Огънят изгаря, скъпи Багоас, но въпреки това вие го боготворите. Аз също. В този огън сложих и страх, и болка, и нуждите на тялото. И пламъците бяха прекрасни.
— Така е — рекох, — и преди съм боготворял този огън.
— Но Калан. Той иска от мен да оставя в пламъците всичко, което този огън ми е дал — уважение, чест, славата сред тези и идните поколения, самия бог, който ми казва: „Продължавай напред“.
— Все пак същият този Калан остави приятелите си, за да те следва.
— За да ме освободи, както твърди той. Но Бог ни е дал ръце. Ако ни ги е дал, за да ги държим сгънати в скута си, не би трябвало да имаме пръсти. — Разсмях се. А той продължи:
— О, той е истински философ. Но… Веднъж бях с него, когато минахме покрай едно умиращо куче. Беше пребито до смърт, ребрата му стърчаха навън и се задъхваше от жажда. Извадих меча си, за да сложа край на мъките му, но той не ми разреши. Трябвало да го оставя да измине до край пътя, който му бил писан. И все пак, той самият не би навредил на нито едно живо същество.
— Странен човек е. Но не мислиш ли, че в него има нещо, което човек не може да не обикне?
— Да. Беше ми приятно с него. Радвам се, че го доведе… Утре ще наредя да извършат жертвоприношение и да разтълкуват поличбите за пресичането на реката. Ако са благоприятни, войниците ще премислят наново. — Той отново се бе вкопчил в огъня си.
— Добре, тогава ще разбереш със сигурност какво ти е отредил Бог. — Нещо ми подсказа, че мога спокойно да го кажа.
Извършиха жертвоприношението на следващата сутрин. Македонците чакаха тихо и мърмореха под носа си. Жертвеното животно се бореше, което само по себе си е лош знак. Извадиха черния дроб от трупа и го поставиха в ръцете на гадателя Аристандър. Когато той обърна тъмното лъщящо месо между ръцете си, мърморенето замря. Той повиши глас, за да го чуят всички, и обяви, че предзнаменованията са неблагоприятни във всяко едно отношение.
Александър наведе глава. Върна се в шатрата и повика тримата генерали. Там им каза, този път доста спокойно, че няма да се противопостави на волята на боговете.
След малко повика всичките си приятели и най-старшите от Почетната конница. Каза им, че могат да съобщят решението му на войниците. Никой не говори много. Те му бяха благодарни, но знаеха какво му струваше това. Той седна на масата заедно с генералите, за да обсъдят обратния поход. За кратко в стаята се възцари ежедневното работно спокойствие. И тогава започна шумът.
До този момент никога не бях чувал и виждал бушуващо от ураган море. Но точно така си го представях. Тогава разбрах, че това са викове на радост. Домъчня ми — те се радваха и ликуваха на неговата болка. А после, съвсем до нас, се чуха гласове, които викаха Царя. Попитах го дали иска да вдигнат платнището.