— Добре — отговори той. — Искам да ги видя как изглеждат сега.
Бяха македонци. Сигурно повече от хиляда. Когато той излезе, те нададоха бурни викове. Гласовете им бяха дрезгави и се задавяха от сълзи на радост. Мнозина простряха нагоре ръцете си, както правят гърците, когато се обръщат към боговете си. Блъскаха се един друг, за да успеят да го видят. Един от тях — може би от най-старите ветерани — излезе напред и падна на колене.
— О, Царю! Непобедими Александре! — Явно беше човек, който е ходил на училище. — Ти беше победен единствено от самия себе си и то заради любовта си към нас. Нека боговете те възнаградят! Да те възнаградят с дълъг живот и неувяхваща слава! — Той сграбчи и целуна ръката на Александър, който го вдигна и го потупа по рамото. Остана още малко да приема възхвалите им, а после влезе вътре.
Любовникът се беше върнал, все още страстно влюбен. Но първата кавга между любовници винаги оставя зад себе си една сянка — знанието, че може отново да се случи. Рекох си, че в други времена Александър щеше да целуне този ветеран.
Настъпи нощта. Александър покани на вечеря неколцина приятели. Върху работната му маса продължаваха да лежат плановете за прекосяването, на реката. Дори восъкът още не беше изсъхнал. Просто бяха задраскани с огромни черти. Мълчеше, докато го приготвях за лягане. Представях си го как ще се върти неспокойно през цялата нощ. Поставих нощната лампа на мястото и коленичих до него.
— Бих те последвал и до най-крайните брегове на света, дори да са на хиляди мили от тук.
— Я, по-добре остани тук при мен — отвърна той. Александър беше по-готов за любов, отколкото предполагаше.
Но аз не предполагах. Аз знаех. Освободих част от огъня в него, който иначе щеше да остане затворен в своята пещ, изгаряйки сърцето му. Да, макар че не можах да му доведа Хефестион, през тази нощ му доставих щастие и радост.
Изчаках го да заспи дълбоко и чак тогава си тръгнах.
5
За да отбележи края на своето пътуване, Александър построи дванадесет олтара за дванадесетте богове на гърците. Те бяха толкова високи, че приличаха на огромни и просторни кули. Около тях се извиваха широки стълби за жреците и жертвите, а ритуалите се извършваха горе — направо под небето. Щом трябваше да тръгне обратно, то поне искаше да го направи величествено и с достойнство.
Както беше планирал, Александър даде почивка на войниците си с игри и представления. След като получиха това, което искаха, те бяха весели и щастливи. После тръгнахме обратно през реките към провинцията на Пор, където Хефестион беше построил нов град и ни чакаше.
Двамата се затвориха заедно и останаха доста време сами. Нямах какво толкова да правя, затова потърсих Калан и го разпитах за боговете на Индия. Той ми разказа малко, а след това се усмихна и рече, че аз също напредвам по Пътя. А пък аз не му бях казвал нищо за себе си.
Хефестион несъмнено беше талантлив човек. В провинцията цареше ред и беше установил чудесни отношения с Пор. Наистина имаше дарба за тези работи. Разказаха ми, че преди много време, Александър, който току-що бил завладял Сидон, го оставил да избере цар за града. Хефестион поразпитал тук-там и научил, че последният мъж от стария царски род все още живеел в града. Бил беден като плъх и работел на надница като градинар, но имал славата на добър и честен човек. Така че Хефестион го качил на трона. Новият цар управлявал справедливо, а богатите благородници вече нямало за какво да воюват помежду си. Неотдавна той починал и бил оплакан от всички. Да, Хефестион беше разумен човек!
Друг приятел на Александър от детинство също имаше много работа. Името му беше Неарх — слабичък, дребен и жилав човек, който произхождаше от остров Крит. Той винаги заставал твърдо зад Александър при всичките кавги с баща му и заминал заедно с него в заточение. А Царят никога не забравяше такива неща. Преди да напуснат Средиземно море, Неарх бил адмирал на флотата. След това измина целия път на изток като обикновен войник, но сега отново имаше водата, която неговото племе обича най-много от всичко. Той се зае със създаването на флотилия по река Хидасп. Александър възнамеряваше да тръгне с кораби надолу към Инд, а след това да продължи по великата река още по-надолу — до морето. След като не му беше писано да тръгне на изток до края на Океана, поне щеше да стигне до него от юг.
Войниците, които се надяваха, че ще тръгнат обратно към Бактрия направо през Кибер, сега разбраха, че ще трябва да вървят заедно с флотата покрай реките. Племената тук още не бяха покорени, и се говореше, че са свирепи и диви. Никой не беше очарован от тази новина, но Александър каза, че иска да напусне Индия, а не да бяга от нея. Откакто го принудиха да се върне обратно, беше станал избухлив и раздразнителен. Така че те просто запазиха мълчание. Нали все пак ги водеше към домовете им.