Александър смяташе, че река Инд накрая се влива в Нил. И в двете реки имаше лотоси и крокодили. Но наскоро научи от един местен лодкар, че това не е така. „Няма значение“ — каза тогава той. „Пак ще има неща, които си струва да се видят“.
Старият Кинос умря тук от треска. В края на краищата той така и не видя отново Македония. Александър удържа на думата си и не му се разсърди за откровените думи. Дори му устрои чудесно погребение. И все пак, нещо се беше променило — любовникът беше престъпил верността си. Те бяха изгладили нещата заради нуждата си един от друг. И все още се обичаха, но не можаха да забравят напълно.
Флотата, закотвена до разширените от ранното лято пясъчни брегове, беше прекрасна гледка. Дълги бойни галери с по двадесет или тридесет гребла, леки малки триреми, гребни лодки със заоблени страни във всякакви размери и форми, и големи плоскодънни кораби за превоз на конете.
Задържах погледа си върху галерата на Александър и се опитах да пресметна площта й. Попитах се дали ще ме вземе със себе си? Това беше боен кораб. Може би искаше да пътува само с телохранителите? Ако тръгнех с колоната покрай брега, не се знаеше кога ще мога да го видя отново. Освен това щях да бъда под командването на Хефестион. Той трябваше да води по-голямата част от армията по левия бряг, както и всички, които следваха войската, слоновете и харема. Разбира се, Хефестион нямаше да се унижи дотам, че да ме обижда или да се държи лошо с мен. Но чувствах, че няма да мога да го понеса. Имаше и още нещо — никога до тогава не бях пътувал заедно с Роксана, когато Александър го няма. Всъщност не се страхувах от Хефестион, освен от това, което носех в мен. Но съвсем не бях така сигурен в нея.
Оказа се, че напразно съм се тормозел и безпокоял. Когато се осмелих да го помоля, Александър се изсмя:
— Да дойдеш с мен? Разбира се. Стига да искаш! И без това толкова често ми казват, че съм се персианизирал, че никой няма да се изненада. Но можеш ли да плуваш?
— О, да, Александър, сигурен съм, че ще мога.
— Аз също не мога — засмя се той. Тръгнахме една сутрин на зазоряване. Цар Пор и повечето от неговите поданици ни изпратиха. Корабите се простираха по протежение на реката, докъдето стигаше поглед. Галерата на Александър беше начело, а самият той стоеше на носа на кораба, обгърнат в дима от жертвоприношението за тръгването ни. Александър призова Амон — неговия божествен баща, а също Посейдон — бога на водите, Херкулес и Дионисий. Той отправи молба и към реките по нашия път, защото гърците също почитат свещените води, макар че ги замърсяват (аз самият ставах все по-нехаен в това отношение). При всяко възлияние Александър хвърляше златната чаша заедно с виното. Всички наоколо подеха хвалебствени химни. Запяха и войниците от двата бряга на реката. Конете зацвилиха и слоновете затръбиха. Потеглихме надолу по течението под звуците на моряшките песни в хладната сива светлина на настъпващия ден.
От всички подаръци, които някога ми е правил Александър — а те бяха много и ценни — един от най-хубавите бе, че ме взе със себе си надолу по реката. Продължавам да го твърдя, макар че съм виждал и празненствата по Нил. Най-отпред плаваха военните галери, чиито гребла пляскаха като криле. След тях в продължение на много мили се точеха пъстри и най-различни кораби. По двата бряга на реката се извиваха дългите колони на войската — тежковъоръжените фаланги, конницата, каруците, фургоните и ярко боядисаните слонове. И по протежение на всичко — хиляди индийци дошли да видят чудото — коне, пътуващи на кораби. Индийците присъединяваха монотонното си пеене към нашите песни, и тичаха изумени покрай брега, докато реката взе да се провира през скали и клисури. Тогава загубихме от поглед армията, но ехото от скалите придружаваше песните ни и се смесваше с крясъците на маймуните, криещи се в зеленината.
За мен това беше очарователна магия, надминаваща всички приказки от пазара. Александър бе застанал до високата статуя на човешка фигура на носа на кораба и се взираше напред. Излъчваше някакъв пламък на нетърпение и страст, който се предаде и на нас. Престана да ме е грижа, че всички разговори на една галера са общодостъпни, че на кърмата имаше само един навес, където той можеше да спи и че едва ли щяхме да докоснем дори ръцете си преди края на пътуването. Сякаш се вмъкнах в един непознат свят и навлязох в онази част от душата му, която единствено войниците познаваха. Всичко ликуваше, когато е с него. И човек губеше представа за времето — обгърнат и понесен от неговото чудо. Да, това бяха дни на истинска радост.