Предполагах, че както винаги Александър ще ги призове да се предадат. Но този път не го направи — те вече бяха отказали, а той никога не даваше втора възможност.
Върна се вечерта, след щурма на крепостта. Беше покрит от главата до петите с кръв и прах. И още докато войниците се хранеха, даде заповед за нощен поход, за да изненадаме следващия град, преди да са научили какво се е случило. Дори не седна да си почине. Светлината, която светеше при реката, се превърна в горещина.
Така продължи до края. Дори когато знаеха къде се намираме, индийците отказваха да се предадат. Взехме много роби — тези, които най-накрая се предаваха. Но повечето се биеха до смърт или се запалваха заедно с домовете си. Нашите войници също се ожесточиха и нямаха капка милост. Те, дори повече от Александър, искаха веднъж за винаги да се приключи с Индия — да няма никакви размирици и никакви въстания, които можеха да го накарат да ги върне обратно. Ако не им беше заповядал, те нямаше да взимат и роби.
Войната си е война. Ако Дарий беше на мястото на Александър, сигурно щях да бъда щастлив, че е влязъл смело в бой. А на Александър се чудех. Не защото убиваше, а защото толкова често не го правеше. Дори и в тази война позволяваше на жените и децата да избягат. Бях огорчен единствено, че неговата мечта се превърна в горчивина.
И все пак тази война не влизаше в сметките на македонците, и ги направи мрачни и навъсени. Когато го приготвях за кратките му нощни почивки, лицето му изглеждаше сухо и измъчено.
— Днес тараните разбиха стените — каза ми веднъж той. — В такива случаи войниците винаги са се втурвали напред преди прахолякът да се е уталожил. А като ги гледах днес, си помислих, че никога няма да престанат да се бутат един друг и да чакат някой да започне пръв. Тогава сам започнах да се бия при дупката, докато това не ги накара да се засрамят.
— Александър, това е умората и изтощението надуха. Когато се върнем обратно в Персия, всичко ще се оправи.
— Така е. Но те много добре знаят, че границите трябва да бъдат подсигурени. Ние сме македонци и аз никога не съм искал от тях сляпо подчинение. И винаги им казвам какво съм намислил и какво ще правим. Те просто трябва да издържат докрай. Както правиш ти.
И той ме целуна — просто ей така. Александър не се нуждаеше от плътско желание, за да е благодарен за обичта.
На следващия ден отново бяхме на път. Минахме покрай превзетия град, потъмнял от крещящи кани. Вонята на гниещата от горещото слънце плът беше непоносима. Тя беше примесена и с отвратителната миризма от все още димящите къщи, където индийците се бяха самозапалили. Дълбоко в сърцето си се молех Премъдрия Бог да ни освободи от всичко това колкото се може по-бързо.
Но човек трябва да внимава в молитвите си. И не трябва да предполага преди боговете.
Оказа се, че следващият град, до който стигнахме, е изоставен. Александър реши да преследва жителите му и целият лагер тръгна след армията.
Когато следваш войската, нямаш нужда от водачи. Стигнахме до някаква река и до брод, разпенен от конските копита. На другия бряг беше имало битка. Мъртвите лежаха навсякъде — като странни плодове, родени от земята. Труповете бяха потъмнели от презряване на фона на бледата отъпкана трева и обрулените храсти. Вече се долавяше и лека сладникава смрад — беше горещо. Надигнах манерката си, за да пийна глътка вода, но съвсем наблизо чух стенание. Идваше от един индиец — малко по-млад от мен. Протягаше ръка към водата. Свършено беше с него — вътрешностите му бяха изскочили от раната. И въпреки това слязох от коня си и му дадох да пие. А тези, които яздеха до мен, ме попитаха дали не съм полудял. Защо ли наистина човек прави такива неща? Предполагам, че с това само удължих болката и агонията му.
Скоро настигнахме няколко каруци, теглени от волове. Александър ги беше изпратил да приберат мъртвите и ранените. Над колите имаше опънати чергила, а водоноската, теглена от магаре обикаляш между тях. Александър никога не забравяше да се погрижи добре за хората си.
Каруцарите ни казаха, че на бойното поле имало петдесет хиляди мали. Александър успял да ги задържи с конницата до пристигането на стрелците и пехотата. Тогава индийците побягнали и се скрили зад стените на града, разположен сред палмова горичка. Царят наредил да го обсадят и смятал през нощта да даде почивка на войниците.
Стигнахме до крепостта по здрач. Помня, че беше кръгла, със стени от кафяви тухли. Всъщност стените бяха две — високи външни с бойници по тях, а стените на вътрешната крепост бяха ниски, но много по-дебели. Робите придвижиха напред каруците с палатките и ги разпънаха. Готвачите разтовариха казаните си и чувалите с храните, закрепиха скарите и глинените пещи, за да дадат на войниците хубаво ядене след леката обедна дажба. Александър яде със старшите си генерали — Пердикас, Певкестас и Леонатос, като в същото време обсъждаха атаката. Чух го да казва: