— Не мога да вдигна хората си преди зазоряване.
Същата вечер разгледах чудесните му оръжия, които оръженосците бяха излъскали, и новата му броня. Бяха му я направили в Индия заради горещината. Беше по-лека от старата, а плочките бяха подпълнени с някакъв индийски плат. Беше алена на цвят, с гравиран на гърдите златен лъв, сякаш преди не се беше отличавал достатъчно от другите.
— Александър, — покашлях се аз, — ако утре облечеш старата си ризница, ще мога да дам тази да я почистят. Много е мръсна от битката.
Той се извърна и се ухили.
— Ах, ти персийска лисицо! Зная какво си намислил. Но, няма да стане. Войниците имат нужда да им се даде пример, не е достатъчно само да им се каже. — Усетих горчивина в гласа му. Той сложи ръка на рамото ми. — Не се опитвай да ме възпираш от това, дори когато е от любов. Предпочитам да свърша така, както съм започнал… Усмихни се, де!. Нима не искаш да знаеш къде да ме търсиш утре?
Както винаги преди битка, той спа добре. Казваше, че я оставял в ръцете на бога.
А на следващия ден, малко след изгрев, обградиха града. Изтеглиха нагоре колите със стълбите, катапултите и стенобойните машини. В началото го различавах сред войниците — колкото и да беше далече, веднага го разпознавах по алената ризница и сребърния шлем. Но после той слезе от коня си и се загуби в тълпата пред стените. Успяха да разбият някаква порта и потънаха вътре. Останалите войници ги последваха заедно със стълбите. Стените над тях, които до този момент бяха пълни с индийци, изведнъж се опразниха.
Отидох на своя глава напред с коня си, за да мога да виждам по-добре. Не, нямаше никаква капитулация. Малите бяха побягнали към вътрешната си крепост и се тълпяха по стените. Македонците сигурно се намираха под тях — скрити от ниските къщи, направени от кал.
Видях как една стълба се издигна и се подпря на стената. И после един ярък ален отблясък тръгна да се изкачва по нея. Той продължи уверено нагоре, докато стигна бойниците. И остана да виси там, като едновременно се биеше и се опитваше да си разчисти място. Най-сетне застана изправен на върха. Сам.
Продължи да размахва меча си. Видях как един индиец падна. Друг той избута с щита си. И тогава трима войници се изкатериха нагоре по стълбата, за да се бият до него. Индийците по бойниците се разбягаха и стълбата направо се задръсти от катерещи се македонци. Той отново им беше дал пример. И в този миг всички се строполиха като свлечени камъни и се скриха от погледа ми. Стълбата се беше счупила под тежестта им.
Отидох още по-близо, като смътно си давах сметка какво правя. Четиримата останаха горе сякаш цяла вечност, обстрелвани от стената и от вътрешността на крепостта. В един миг Александър изчезна. Беше скочил долу, от вътрешната страна.
След първоначалното си стъписване, останалите го последваха.
Не знам колко време всъщност измина преди следващите македонци да се покатерят на стената. Може би, колкото да обелиш и изядеш една ябълка. Или да умреш сто пъти. Те се катереха върху раменете на другарите си, някои със стълби, а други правеха опори за краката с копията си. Наводниха стената и отново изчезнаха. Не спирах да си повтарям, че още е прекалено рано, за да ги видя отново.
Няколко войници изкачиха стената отвътре. Носеха нещо алено. Свалиха го много бавно по една стълба, която се скриваше от погледа ми. Не можах да видя дали мърда.
Пришпорих коня си и се отправих в галоп към крепостта.
Долният град беше празен, нямаше дори мъртъвци. И твърде тих. По плоските покриви зрееха тикви. От цитаделата долитаха бойни викове и предсмъртни писъци. Не им обърнах внимание.
Пред вратата на една бедняшка къща — точно под стените — стояха трима от телохранителите и гледаха вътре. Промуших се между тях.
Щитът, върху който го бяха донесли, още стоеше на пода с цяла локва кръв в него. Александър лежеше върху някакво мръсно селско легло, а над него се бяха надвесили Певкестас и Леонатос. В отсрещния ъгъл на стаята, притиснати един до друг, стояха още няколко телохранители. А по пода се разхождаха пиленца.
Лицето му беше бяло като креда, но очите му бяха отворени. От лявата му страна аленият плат беше потъмнял. От него стърчеше дълга, дебела стрела, и се поклащаше заедно с леките му вдишвания. Устните му бяха леко разтворени, колкото да пропускат болката и достатъчно въздух, за да живее. Дъхът му тихо съскаше — но не от устата, а от раната. Стрелата се беше забила в дробовете му.