Коленичих до главата му. Не ме усети — беше почти мъртъв. Певкестас и Леонатос вдигнаха очи. Ръката на Александър се отпусна и докосна стрелата.
— Извадете я. — Гласът му едва се чу.
Леонатос, бял почти колкото него, каза:
— Да, Александър. Трябва само да махнем бронята. — Често се бях занимавал с нея и знаех колко е здрава ватираната материя под нея. Бронята беше пробита, а не разкъсана. Перата на стрелата нямаше да минат през нея.
— Не бъди глупак — прошепна Александър. — Отрежи дръжката. — Той опипа колана си, измъкна една кама и резна слабо стрелата. Тогава се закашля. От устата му бликна кръв, а стрелата рязко се разклати. Животът напусна лицето му. Но все още стрелата продължаваше слабо да трепти.
— Бързо, — извика Певкестас, — да започваме преди отново да се свести. — Той грабна камата и започна да стърже по твърдата тръстика.
Докато я дялкаше, а Леонатос я държеше здраво да не мърда, разкопчах катарамите на бронята. Александър се свести, а Певкестас продължаваше да се мъчи със стрелата. Александър не помръдна.
Дръжката се разцепи и падна. Остана да стърчи около педя заострен край. Успях да измъкна бронята изпод него. Малко се измъчихме от израстъците по стъблото на тръстиката. Певкестас разряза окървавения хитон. Моравата рана върху бялата му плът се разтваряше и затваряше, а въздухът леко свистеше през нея. Понякога това спираше — Александър се опитваше да не кашля.
— За Бога — прошепна той, — дърпайте и свършвайте с това.
— Трябва да изрежа още малко, за да излезе острието — рече Певкестас.
— Давай, тогава — каза Александър и затвори очи.
Певкестас пое дълбоко дъх.
— Покажете ми камите си — поиска той.
Моята имаше най-тънко острие. Бях я купил в Мараканда. Той я заби близо до дръжката и започна да дълбае. Държах главата на Александър в ръцете си. Мисля, че дори не ме усети, пронизван от нечовешката болка.
Певкестас издърпа камата, наклони стрелата встрани, стисна зъби и дръпна. Дебелото желязно острие излезе. А след него и тъмна струя кръв.
— Благодаря, Певкес… — Главата му клюмна. Остана да лежи като камък. Нищо не се движеше, нищо освен кръвта. Но и тя скоро престана.
Вратата на колибата бе затрупана с хора. Някой извика, че Царят е мъртъв и викът веднага бе подет от другите.
В Персия риданията за мъртъвците идват от само себе си, като сълзите. Но аз му дадох дължимото — дара на мълчанието. Всъщност, в мен вече нямаше нищо друго.
Виковете, че Царят е мъртъв, стигнаха и до войниците, които все още се биеха в крепостта. Врявата вътре, която не беше спирала през цялото време, се удвои. Сякаш всички грешници на земята в един миг бяха хвърлени в Огнената Река.
— Чакайте — сепна се Леонатос. Той взе от земята едно перце и го постави върху устните му. За миг то остана неподвижно. После власинките леко помръднаха.
Помогнах им да превържат раната, с каквото успяхме да намерим. От очите ми се стичаха сълзи. Този път не бях единствен.
Най-сетне се осмелиха да го преместят и го сложиха върху една носилка. Телохранителите я вдигнаха и тръгнаха бавно. Последвах ги. Нещо литна от стените над нас и глухо падна в прахоляка до мен.
Беше тримесечно индийско бебе, а гърлото му беше отрязано от едното ухо до другото.
Там, горе, войниците продължаваха да го смятат за мъртъв. И сега измиваха срама от себе си, вземайки кръвната цена за него. Не оставиха живо нито едно същество.
Два дни той лежа в разтворените обятия на смъртта. В него почти не беше останала кръв. Стрелата беше счупила едно ребро. Макар и твърде слаб, за да повдигне ръката си, той направи именно това, вместо да говори. Нареди на лекаря да види ранените. Аз единствен разбрах знака му. С мен той нямаше нужда да отваря уста.
Телохранителите криво-ляво ми помагаха да се грижа за него. Бяха добри момчета, но нервни. Попитах един от тях:
— Защо го е направил? Да не би войниците да са се колебаели?
— Не зная. Те много се туткаха, докато донесат стълбите. Тогава той грабна една, изправи я сам и тръгна нагоре.
Раната, макар и ужасно разкъсана, не забра. Но докато заздравяваше, ребрата засегнаха някакви мускули. Всяко вдишване го режеше като с нож и това продължи дълго след това. В началото кашлицата беше толкова силно страдание за него, че трябваше да притиска гърдите си с двете си ръце, за да ги задържи неподвижни. До края на живота си той винаги изпитваше болка, когато се преумореше и дишането му се ускореше. Криеше я, но аз винаги усещах.
На третия ден вече можеше малко да говори. Дадоха му глътка вино. Тогава дойдоха генералите, за да го укорят за безразсъдството му.