Разбира се, те бяха прави. Беше цяло чудо, че въобще е останал жив до момента, когато стрелата го удари. Александър продължил да се бие с нея, докато паднал безжизнен. В шатрата му стоеше и старият щит от Троя, с който Певкестас го беше закрил. Често го виждах да поглежда към него.
Александър прие укорите покорно — нямаше друг избор заради тримата войници, хванати в капан заедно с него при счупването на стълбата. Единият от тях беше загинал. А той дължеше живота си на другите двама. Но Александър беше постъпил така, както искаше, и накара войниците да го следват. Любовникът все още беше верен на възлюбения си. Стълбата просто се счупила от нетърпеливото им и пламенно втурване. А той не би могъл да предвиди това.
За да му покаже тяхната преданост, Леонатос му разказа всичко за масовото клане.
— И жените, и децата ли? — Александър си пое рязко дъх, закашля се и изхрачи кръв. Леонатос беше смел войник, но не много съобразителен.
На третия ден, когато повдигах възглавниците му, в стаята влезе Пердикас. Той имаше най-висок ранг сред всички военачалници, и сега командваше войските. Беше висок, с мургава кожа и с намръщено чело — спокоен и разсъдлив. Александър му вярваше.
— Александър, — каза Пердикас — тъй като още не можеш да диктуваш, съм написал едно писмо от твое име. До Хефестион е, за да съобщи на армията. Мислиш ли, че си в състояние да го подпишеш?
— Разбира се, че мога — отвърна Александър. — Но няма да го направя. Защо да ги безпокоя излишно? Те ще си помислят, че съм мъртъв. Наслушах се на такива приказки.
— Но те сега говорят точно това — някой е разнесъл слуха и македонците смятат, че пазим смъртта ти в тайна.
Александър се подпря на здравата си ръка (лявата беше притегната към раната) и почти седна. Видях как върху чистата му превръзка изби едно червено петно.
— И Хефестион ли си мисли това?
— Не зная. Твърде е възможно.
— Прочети ми писмото.
Той го изслуша, а след това каза:
— Ще го подпиша, но добави, че след три дни ще отида при тях.
Пердикас смръщи вежди.
— Ако не отидеш, това още повече ще влоши нещата.
Ръката на Александър сграбчи одеялото. Червеното петно върху превръзката се увеличи.
— Пиши каквото ти казвам! Щом казвам, че ще отида, значи ще отида.
И той тръгна — седем дни, след като беше получил раната.
Отново пътувах с него по реката. На кърмата опънаха малък навес и той лежеше под него като умрял. Спомних си как стоеше изправен на носа, с венеца на главата си и в гърлото ми заседна мъка.
Пътувахме две нощи и три дни. Каквото и да се опитвах да направя, на една галера няма удобства и той чувстваше тласъка на веслата. Но нито веднъж не се оплака. Стоях край него, пъдех с ветрило мухите, сменях превръзките на полузарасналата рана и размишлявах. Да, казвах си, ти правиш всичко това за Хефестион.
Сега разбирам, че той щеше да тръгне и само заради войниците. Александър никога не беше назовавал свой заместник, нито свой наследник, в случай че загинеше. Не че не мислеше за смъртта — та той живееше постоянно с нея. Но той не искаше да даде на никого ранг с такава власт, нито пък да го изложи на толкова много завист. Знаеше много добре каква суматоха е настъпила в лагера, докато го смятаха за мъртъв. Трима от големите генерали бяха там — Кратер, Птолемей и Хефестион. И тримата с равни претенции за върховното командване. Войските също добре разбираха това. Те също така знаеха, че ако той умре, индийците пред тях и зад тях ще се надигнат. Ако го бях попитал защо отива, той щеше да ми отговори: „Трябва.“ Но си спомних гласа му, когато каза: „И Хефестион ли си мисли това?“, и се опитах да овладея мъката си.
Съзряхме лагера в късния следобед Александър беше заспал. Както беше заповядал преди това, навесът беше навит, за да могат да го виждат! Той вече беше сред армията си — целият бряг беше потъмнял от хора. Когато го видяха да лежи неподвижно, избухна ридание, което се разпростря чак до лагера. Не би могло да бъде по-голямо, дори ако някой Велик Цар беше починал в Суза. Но не обичаят беше изтръгнал това оплакване от македонците. Чистата и неподправена мъка ги бе накарала да ридаят.
Александър се събуди. Видях го как отвори очи. Той знаеше какво означава това — те бяха почувствали какво означава да бъдат без него. И не го обвинявам, че ги остави да го почувстват още малко — той си беше артист. А когато галерата се прилепи към брега, той вдигна ръка и я размаха.
Цялото множество изрева гръмогласно. Сякаш небето се срути от радостните им викове. Но аз внимателно наблюдавах тримата генерали, които стояха на брега. И видях чии очи той погледна първо.