На брега ни чакаше носилка с балдахин. Когато го пренесоха до нея, той каза нещо, което не можах да чуя, тъй като бях още на кораба. Като че ли не му хареса носилката. Винаги става нещо не както трябва, си казах, когато трябва да го оставя на други хора. Какво ли има сега?
Когато слязох по подвижното мостче, тъкмо водеха един кон.
— Така е по-добре — каза Александър. — Сега ще видят дали съм умрял.
Някой му помогна да се качи на седлото и той се изпъна, сякаш беше на парад. Войниците се развикаха. До него вървяха генералите. Надявах се да внимават, в случай че падне. До предната вечер той не беше стъпвал на краката си.
В този момент настана лудницата.
Войниците се събраха в огромна крещяща вълна, изпускаща обилна смърдяща пот под горещото индийско слънце. Избутаха генералите все едно че бяха никои. Добре, че поне му бяха намерили спокоен кон. Войниците посягаха към краката му, целуваха края на хитона му, благославяха го или просто напираха да дойдат по-близо и го гледаха втренчено. Никой на брега не знаеше истинското състояние на Александър. Най-сетне няколко телохранители успяха да си пробият път през тълпата и поведоха коня му към приготвената за него шатра.
Промъкнах се през блъсканицата като котка под врата. Всички бяха толкова увлечени, че изобщо не забелязаха, че един персиец ги разблъсква. Много пъти бях чувал хора, които са виждали гръдни рани на бойното поле, да разправят как човек доживява, докато се опита да се вдигне, а после избълва локва кръв и умира след няколко мига. На около двадесет крачки пред шатрата, когато почти бях стигнал до него, Александър дръпна юздите. Помислих, че ще падне и се хвърлих напред.
Но той не падна.
— Останалото ще измина пеш, — каза той. — Искам да им покажа, че съм жив.
Направи го. Без да искат, те удвоиха необходимото за това време, като хващаха ръцете му, за да му пожелаят здраве и радост. Късаха цветя от храстите — от онези белите индийски цветя с тежкия аромат, и ги хвърляха към него. Някои бяха откраднали венци от светилищата на индийските богове. А той стоеше изправен и се усмихваше. Александър никога не се отвръщаше от обичта.
Влезе вътре. Лекарят Критодем, който беше дошъл заедно с нас на кораба, избърза след него. Когато малко по-късно излезе и ме видя, че стоя отвън той каза:
— Кърви, но не много. Ей, Богу, от какво е направен този човек?
Вдигнах рамене:
— Ще се погрижа за него, веднага щом излязат генералите. — Бях донесъл със себе си една чанта с неща, от които щеше да има нужда. Птолемей и Кратер излязоха доста скоро. Е, казах си, сега вече започва истинското чакане.
Пред шатрата се беше натрупала огромна тълпа. Сигурно си мислеха, че ще дава аудиенции. Телохранителите ги възпираха. А аз чаках.
Палмовите дървета вече чернееха на фона на залеза, когато Хефестион излезе.
— Багоас там ли е? — попита той.
Приближих се.
— Царят е уморен и иска да си легне — каза Хефестион.
Уморен! Премъдри Боже. Та Александър трябваше да бъде оставен на мира още преди час.
Вътре беше горещо. Бяха го подпрели на някакви възглавници. Калпава работа. Отидох и го нагласих както трябва. До него имаше чаша за вино.
— О, Александър! Знаеш много добре, че лекарят каза да не пиеш, ако раната кърви.
— Вече не кърви. Нищо ми няма. — Имаше нужда от почивка, за да съвземе, а не от вино.
Вече бях наредил да донесат вода, за да го измия.
— Какво правиш постоянно с тази превръзка? — попитах. — Смъкнала се е наполовина.
— Нищо — отговори ми той. — Хефестион поиска да види раната.
— Легни сега, че е залепнала. — Намокрих я и леко я отскубнах, а след това го изкъпах, намазах мястото с мехлем, превързах го и изпратих да донесат вечерята му. Почти не хапна. Беше уморен до смърт. Когато го нагласих, седнах тихо в един ъгъл. Той беше привикнал да стоя там, докато заспива.
Малко по-късно, когато вече се унасяше, Александър въздъхна дълбоко. Приближих се на пръсти. Устните му се размърдаха. Помислих си, че сигурно иска да доведа Хефестион да седне до него. Но той само каза:
— Толкова много неща имам да свърша.
6
Макар и бавно, той започна да се възстановява. Пристигнаха пратеници на всички мали и казаха, че ще се предадат. Александър пожела да му дадат хиляда заложници, но когато те дойдоха, той прие това като доказателство за добрите им намерения и ги освободи.
От индийските му владения пристигаха цели почетни процесии, натоварени с дарове — златни купи, пълни с перли, скринове от рядко дърво, пълни с подправки, прекрасни гоблени, златни огърлици, натежали от рубини и още слонове. Най-великолепни от всичко бяха опитомените тигри, които стъпваха по улицата, хванати в сребърни вериги. Александър каза, че тигрите са по-царствени дори и от лъвовете, и реши да отгледа един, когато му остане време да се грижи за него както трябва.