Докато ходех пеш, често попадах на Калан, който си проправяше път като някаква слаба дългокрака птица. Той не пожела да тръгне с Кратер и да изостави Александър. В часа на залеза, когато всеки прегръщаше последния къс почивка преди похода, го виждах да седи с кръстосани крака и да медитира с поглед, втренчен в угасващото слънце. Александър преодоляваше или криеше изтощението си. А Калан сякаш изобщо не чувстваше умора.
— Можеш ли да отгатнеш на колко е години? — попита ме един ден Александър.
Предположих, че е на петдесетина, но Александър каза да прибавя още двадесет. И каза още, че Калан през целия си живот никога не е боледувал.
Калан беше щастлив — той мислеше само за своя бог. А Александър работеше като вол, и се грижеше за всички нас. Можех да разчитам мислите му доста добре — той се терзаеше, че сме попаднали в този ад заради неговото нетърпение и поради това, че не бе изчакал зимата.
Някъде към края на третата седмица, когато никой вече не забелязваше кой ходи до него и всеки гледаше да се справя както може, един войник се обърна към мен:
— Вярно, че Царят ни въвлече във всичко това, но поне се поти като нас. Сега води колоната пеш.
— Какво?! — Изобщо не можах да повярвам. Но беше истина.
Два часа след изгрева направихме лагер край един поток, в който течеше истинска вода. Побързах с неговата кана за пиене преди глупаците да я измърсят с краката си. Никога нямах вяра на робите, че ще донесат чиста вода.
Той дойде в шатрата изпънат като стрела. Вече бях напълнил чашата му. Остана неподвижен при входа — веднага, щом помисли, че е сам и никой не го вижда — и притисна главата си с ръце. Очите му бяха затворени. Хвърлих чашата и се втурнах към него. Помислих, че ще падне. За миг той се подпря на мен, но после се изправи и отиде до стола си.
— Александър, защо вървиш пеша?
— Човек винаги може да направи това, което трябва. — Докато изричаше това, на три пъти си пое дъх.
— Добре, ти го направи. Но ми обещай, че няма да го правиш отново.
— Не говори като дете — той въздъхна — От сега нататък трябва да ходя пеш. Необходимо е.
— Изчакай да чуеш поне какво ще каже лекарят! — Взех каната от ръцете му — разливаше я върху дрехите.
— Не. Няма да се съветвам с никого. После, когато успя да си поеме повече въздух, той се усмихна:
— Това е добре за мен. Раздвижва мускулите. Стига толкова, насам идват хора.
Бяха войници, които дойдоха с грижите и въпросите си, и той се зае с всичко. После влезе Хефестион. Носеше дажбата си, за да ядат заедно в горещата утрин. Мразех да поверявам на някой друг грижата за неговото хранене. Но, както открих по-късно, той беше ял и беше изпил глътка вино. Дори му бяха помогнали да си легне. Почти заспиваше, когато намазах червения белег с мехлема на лекаря. Бях го скрил, за да не го изядат робите.
От този ден Александър поведе колоната пеш. Той даваше темпото през пясъка или камънаците. Всяка стъпка му причиняваше болка, а всяка сутрин бе цяло мъчение за него. Живееше единствено от волята си.
Войниците разбираха това — то личеше по вида му. Познаваха и гордостта му. Но те също така знаеха, че той се наказва задето ги е накарал да страдат. И войниците му простиха. Техният дух се подхранваше от неговия.
Един ден, докато го събличах в зараждащата се горещина на утрото, се улових, че мисля: „Дали някога той ще спечели обратно този живот, който сега изтича от него?“ Предполагам, че вече знаех отговора.
Александър се тревожеше и за флотата отвъд този жесток бряг. Дори при окаяното ни положение той им изпрати още храна. Но командирът на отряда се върна и каза, че войниците са изяли всичко по пътя. Седнал изправен на походния си стол, Александър рече:
— Кажи им, че укорявам тяхното неподчинение, но им прощавам заради глада им. И по-добре не ми казвай, ако и мулетата са изядени. От сега нататък — той спря, за да си поеме дъх, — всички липсващи мулета да се смятат за умрели от изтощение. Войниците страдат и човек трябва да знае кога да се въздържа и да не предприема нищо.
Хората започнаха да умират. Дори и най-незначителната болест стана смъртоносна. Те изоставаха и падаха в тъмнината на нощта, понякога без звук, понякога, викайки собствените си имена с надеждата, че някой приятел ще ги чуе. Но от тъмнината цареше пълна глухота. Какво би могъл да направи човек, който едва се държеше на краката си? Понякога виждах войник, понесъл на гръб детето си, и се досещах, че жена му е умряла. Но обикновено децата умираха първи. Спомням си, че веднъж чух едно да плаче в тъмнината — сигурно го бяха оставили, смятайки го за мъртво — но и аз едва се влачех. Отминах.