Един ден стигнахме до широко речно корито, в което течеше сравнително голям поток. Водата беше планинска — прясна и студена. Тази нощ походът беше по-къс. Успяхме да стигнем до потока преди зазоряване и да направим лагера си в хладината. Александър нареди да разпънат шатрата му на пясъците, където можеше да чува ромона на водата. Той тъкмо беше влязъл, както винаги полумъртъв, и аз миех лицето му с кърпа. Но едва бях започнал, когато някакъв странен шум достигна до нас — нещо като тътен и силно движение. Заслушахме се за миг. А после Александър скочи на крака и изкрещя: „Бягай“, и ме повлече навън. Тогава наистина побягнахме. Видях как огромна бушуваща вълна от кафява вода стремително се приближава надолу по речното корито. Грохотът, който бяхме чули, бе от разбиването на речните камъни.
Александър извика някакво предупреждение, на македонски. Навсякъде безразборно се блъскаха и се катереха хора. Докато се мъчехме да стигнем по-висока земя, видях как шатрата се катурна като шапка на пияница, как потъна и бе пометена от разрушителното прииждане. Спомних си, че мехлемът е още в кесията ми и го потърсих на кръста си. Александър не можеше да си поеме дъх от тичането. И едва тогава чух писъците.
И други бяха вдигнали палатките си на брега. Войнишките жени бяха опънали малките си навеси и готвеха вечеря, а децата шляпаха из водата. Стотици от тях бяха повлечени от стихията.
Това беше най-ужасният ден от този кошмарен поход. Хора търсеха телата, но в повечето случаи напразно. Оцелелите — вече смъртно уморени — се възстановяваха под ослепителното слънце. Откриха шатрата на Александър, изхвърлена на брега някъде по-надолу, и я простряха да съхне. Но всичките му вещи бяха загубени. След толкова часове на крак той задряма в шатрата на Хефестион. А междувременно аз тръгнах да прося сред неговите приятели, за да му намеря някакви дрехи. Някои от нещата, които ми дадоха, бяха дори по-хубави от неговите. Той беше тръгнал с малко багаж. Телохранителите, които се грижеха за оръжията му, бяха успели да спасят поне тях.
Тази нощ нямаше поход. Заради умората и за да извършим обредите за загиналите. Все пак, ако на някой му бе писано да умре в пустинята Гедрозия, по-добре беше да умре от вода.
Колкото и да бях млад и с мускули на танцьор, започнах да чувствам как от нощ на нощ силите ми намаляват. Загубих представа за времето и просто правех крачка след крачка, а устата ми се пълнеше с прахоляка, който вдигаха ходещите край мен. Всеки път преди да настъпи нощта исках само да остана и да лежа завинаги. Но тогава си спомнях, че в мен бе мехлемът, който поне малко му помагаше и че ако изостана, ужасното слънце ще изгрее и ще ме свари без подслон над главата. Така че продължавах да се влача напред, тласкан единствено от любов и от страх.
Преходите станаха по-дълги — с всеки изминат ден темпото ни намаляваше. Александър продължаваше да води колоната през цялата нощ и в горещината на утрото. Когато си лягахме, почти не говорехме. Бяхме се разбрали, че не искам той да хаби сили за мен. Понякога се налагаше да му попреча да легне така, както си беше. Тогава той изричаше по някое проклятие или псувня, а аз му се сопвах като ядосана дойка на някое дете. Но това не значеше нищо. Просто го отпускаше, след като цяла нощ е трябвало да бъде невъзмутим и да поддържа достойнството и името си.
Според по-опитните ние отдавна бяхме минали половината от пътя. Александър изпрати напред разузнавачи с камили, за да потърсят първата плодородна земя и да намерят провизии. Повече не ги видяхме. Всеки преход продължаваше все по-дълго в горещината на деня, преди да стигнем до вода. Веднъж той беше толкова дълъг, че Александър нареди, да спрем под палещото слънце, за да могат да ни настигнат изостаналите. Намирахме се до старо и съвсем пресъхнало каменисто речно корито. Кладенецът от предната нощ беше толкова маловоден, че нямахме и капка вода за из път. Александър седеше на един речен камък и си вееше с шапката от сплетена трева. Птолемей беше до него. Предполагам, че искаше да го попита как се чувства, тъй като изглеждаше ужасно — с изцедено и изпито лице, от което се стичаше пот. Дори от мястото, където бях, виждах, че едва си поема дъх.
— Къде е Царят? — попита някой и аз посочих. Беше македонец. Отмина, следван от двама тракийци, единият, от които държеше обърнат наопаки шлем. В него имаше вода. Не много, само колкото да покрие дъното. Сигурно я бяха изгребали от някоя пукнатина на речното корито, останала скрита под камъните. Благодаря на Бога, си казах. Жадувах за нея, но не чак толкова, колкото жадувах да го видя, че пие.