Татуираните тракийци си проправяха път напред и пазеха съкровището си с извадени мечове. Колкото и диви да изглеждаха с буйните си рижави коси, нямаше по-предани войни от тях. Александър така и не успя да ги отучи да му носят отрязани глави и да го молят за възнаграждение. Но сега те не бяха докоснали водата. Тракийците оставиха оръжията си и хукнаха към него. Първият коленичи. Прашното му, боядисано в синьо лице се ухили до уши и той вдигна шлема.
Александър го взе. Погледна за миг вътре. Не мисля, че бяха много тези, които почувстваха завист, макар че всички изгаряхме от жажда.
Той се наведе напред, сложи ръка върху рамото на тракиеца, каза нещо на техния език и поклати глава. След това стана, вдигна високо шлема и изля водата, както правят гърците, когато възливат на някой бог.
По цялата колона се разнесе тихо оживление, а думите му се предадоха от човек на човек. А аз, както си седях на камъка в празното корито, скрих лицето си в шепи и заплаках. Дано войниците са си помислили, че плача за прахосването на водата. След малко, като видях сълзите върху ръцете си, ги облизах с език.
Вече не правехме лагерите си близо до реките. Водите, идващи от планините, бяха станали много буйни. Някои войници скачаха в потоците и разкалваха всичко, а други се подуваха и умираха. В една от тези утрини накарах Александър да легне на леглото и докато го изтривах с влажна кърпа, си мислех, че прилича на жизнерадостен труп. Но този път успях да скрия напиращите ми сълзи.
— Никога не е имало друг човек като теб, Александър.
— О, трябваше да направя това — усмихна се той.
Виждах, че за него тази авантюра си заслужаваше цената, дори и да го беше убила. Момчето си оставаше момче.
— И на теб това ти струва, колкото и на мен — продължи той. — Днес изглеждаш много уморен.
Може би беше усетил нещо повече от това, което и самият аз знаех. Защото няколко нощи по-късно — в часа преди зазоряване — си мислех, но сякаш някой друг говореше вместо мен: „Не мога повече. Не мога да продължа по-нататък.“
След нощните часове пясъкът беше леко хладен. Отидох замаян до нещо подобно на храст, който щеше да подслони главата ми, когато слънцето изгрееше. Не ме питайте защо исках да проточа смъртта си. Може би такава е природата на човека. Да си почивам беше чудесно. Гледах как дългата колона се влачи покрай мен. Не извиках, както бях чувал да правят някои. Можех единствено да прошепна: „Прости ми, Александър.“
Останах да лежа там и да си почивам, без да се притеснявам за нищо, докато на изток се показа първият слънчев лъч. Тогава се почувствах малко по-добре и изведнъж си помислих: „Но какво правя аз тук? Нима полудях?“ И реших да продължа.
Изправих се на крака и намерих следите от колоната. За миг се почувствах почти свеж и изпълнен със сигурност, че ще успея да ги настигна. Обърнах манерката си, в случай че е останала някоя капка вода, макар да знаех, че е празна. Пясъкът беше тежък и дълбок. Вонеше от изпражненията на хора и коне. Гъмжеше от мухи, които ме нападаха, за да пият потта ми. От гребена на една дюна видях далеч напред праха от колоната. Слънцето се издигна по-високо. И силата ми свърши.
Видях една скала — спечена червена кал, проядена от времето. Докато слънцето още се изкачваше нагоре, тя хвърляше къса сянка. Цялото ми тяло беше суха топлина, а краката не ме слушаха. Пропълзях до там и легнах по очи. Помислих си, че това е моята гробница. Не оправдах надеждите му и го изоставих. И заслужавах тази смърт.
Всичко наоколо беше тихо. Сянката започна да се свива. Чух тежкото дишане на някакъв кон и си помислих: „Най-напред идва лудостта“. Някакъв глас каза:
— Багоас.
Извърнах се. Над мен стоеше Хефестион. Лицето му беше побеляло от прах и измършавяло от изтощение. Приличаше на мъртвец.
— Защо си дошъл за душата ми? — исках да кажа. — Аз не те убих. — Но гърлото ми беше твърде сухо, за да излезе звук от него.
Хефестион коленичи и ми даде вода.
— Не бързай. — каза той — По-късно ще пиеш повече.
— Твоята вода — прошепнах засрамен.
— Не, аз идвам от лагера — каза той. — Там има много. Ставай, нямаме цял ден!
Той ме вдигна и ми помогна да се кача на коня му.
— Аз ще го водя. Няма да ни издържи и двамата. Ще умре.
Чувствах костите на животното дори през седлото. Та то вече беше изминало днешния преход. Дойдох малко на себе си.
— Ти дойде лично — казах аз.
А той се усмихна:
— Не можех да изпратя друг човек Разбира се, че не можеше. В края на такъв поход. Никой не се връщаше за изоставащите. Ако паднеш, просто оставаш там.