Вече се бях възстановил, когато един ден, докато седях сам с Дарий в градината и му свирех на арфа, в двора задъхано се втурна самият Велик везир с някаква спешна новина. Личният евнух на Царицата беше успял да избяга от лагера на Александър и молеше за аудиенция.
Ако в градината имаше и други царедворци, те щяха да бъдат освободени и щях да бъда принуден да ги последвам. Но аз бях като птичките и фонтана — част от принадлежностите. Освен това, когато евнухът влезе, те заговориха на гръцки.
Никой не ме беше питал дали разбирам този език. Но в Суза имаше няколко златари-гърци, с които господарят ми търгуваше — било със скъпоценни камъни, било с мен. Така че, когато дойдох в двореца, имах известни познания и често се навъртах около преводача от гръцки. Той се занимаваше с всички въпроси, които възникваха между сановниците в двора и гърците: с просителите до Царя или с тирани, избягали от освободените от Александър гръцки градове. Освен това в двореца идваха и пратеници от гръцки държавици, като Атина например, които бяха пощадени от Александър, сякаш за да заговорничат срещу него. Преводачът беше и единственият посредник между двореца и командирите на гръцките наемници, капитаните на кораби и шпионите. А когато човек слуша персийски, преведен след това на гръцки, много лесно се научава да разбира.
Дарий показа явно нетърпение, защото още по време на Прострацията попита дали семейството му е живо. Евнухът отвърна, че са живи и в добро здраве. Освен това се отнасяли с тях като с царски особи и им предоставили всички необходими удобства. Самият той (човекът беше възрастен и изглеждаше доста зле след дългото пътуване) бил избягал лесно, тъй като стражите били поставени по-скоро да пазят Цариците от външни досадници, отколкото тях самите.
От мястото си видях как ръцете на Царя нервно стиснаха облегалката на стола. Нищо чудно. Това, което се канеше да попита, не беше за пред един слуга.
— Не, господарю мой! — евнухът с жест повика Боговете за свидетели. — Ваше величество, та той дори не я е посещавал от деня след битката, когато дойде, за да й обещае неприкосновеност и охрана! Ние бяхме там през цялото време, а с него дойде и един негов приятел. Дочух, че веднъж някои от генералите му, като изпили повечко вино, си спомнили за нейната красота и го увещавали да промени решението си. И макар че и той бил доста пиян, както повечето македонци, само като чул това, така се ядосал, че им забранил да споменават отново името и в негово присъствие. Това ми каза един грък, който бил там.
Дарий остана известно време неподвижен. След това въздъхна дълбоко и каза на персийски:
— Какъв странен човек! — Помислих си, че ще продължи да разпитва как изглежда този Александър — нещо което аз самият горях от нетърпение да разбера, но се сетих, че се бяха видели по време на битката.
— А майка ми? — Дарий продължи на персийски. — Тя е твърде стара за тези изпитания. Грижат ли се добре за нея?
— Велики Царю, здравето на моята господарка е чудесно. Александър винаги пита за нея. Преди да избягам, той я посещаваше почти всеки ден.
— Посещавал е майка ми?! — Лицето му изведнъж се промени. Стори ми се, че дори пребледня. Не можех да си обясня защо. Та Царицата-майка беше на повече от седемдесет години.
— Наистина, господарю. В началото той я оскърби, но винаги след това, щом я помолеше да го приеме, тя му разрешаваше.
— И с какво я оскърбил? — попита Царят с нетърпение и любопитство.
— Даде й да преде вълна.
— Какво?! Да преде вълна като най-обикновена робиня?
— Така си помисли и господарката ми. Но когато му показа, че е оскърбена, той я помоли за извинение. Каза, че майка му и сестрите му предат и си помислил, че ще й достави развлечение. Тогава господарката разбра неговото невежество и прие извиненията му. Оттогава те често разговарят заедно чрез преводач.
Царят остана загледан пред себе си. След малко разреши на евнуха да се оттегли и като си спомни, че съм още там, ми даде знак да продължа да свиря. Засвирих тихо, защото виждах, че е загрижен. Много години по-късно разбрах причината.
Споделих новините с приятелите си в двора. Да, аз вече имах приятели, някои от тях с висок ранг, а други не, но всички бяха доволни първи да чуват новините. Никога не приемах подаръци за това. Би било все едно да продавам приятелството си. Разбира се, приемах подкупи, за да съдействам за молби пред Царя. Да отказвам, според неписаните правила в двора, би означавало проява на враждебност и рано или късно някой щеше да ме отрови. Излишно е да казвам, че въобще не отегчавах Дарий с техните глупави молби. В края на краищата, той ме държеше за други неща и не ми беше това работата. Но понякога му казвах: