От следващата дюна, която изкачихме, съзрях тъмните очертания на лагера и растящата тълпа, която обграждаше потока. Пихме още малко вода и после Хефестион ми подаде манерката.
— Изпий я докрай. Сега няма да ти навреди. Още веднъж направих усилие да кажа нещо.
В Суза се бях научил да изразявам благодарността си елегантно. Но този път единственото което успя да излезе от мен беше:
— Сега разбирам.
— Тогава не изоставай от колоната — отвърна той. — И се погрижи за него. Имам да свърша още работа.
Но аз нямах други задължения тази сутрин — телохранителите се бяха погрижили за Александър според силите си, а пред тях той винаги се стараеше да изглежда добре и да се държи. Беше много загрижен за мен и дори опипа главата ми, за да се увери, че не съм получил слънчев удар. Казах за моя спасител това, което честта изискваше да се каже.
Александър само отговори:
— Такъв е Хефестион, и винаги е бил такъв. — Прозвуча така, сякаш той отново спусна завесата, пазеща тяхното светилище. Това беше наказанието ми. Не че той го искаше. Но аз разбрах деликатността му.
На следващия ден, щом спряхме, дойде и вятърът.
Но не ни донесе никаква хладина. Само пясък, пясък, и още пясък. Навяваше го в палатките, струпваше го около тях, докато накрая всяка една заприлича на малка пясъчна дюна. Конярите, увити в шалове, тичаха насам-натам, за да покрият очите на конете. Но пясъкът беше навсякъде — в устата, в ушите, под дрехите и в косите ни.
Вятърът стихна и ние заспахме. А когато по залез слънце се измъкнахме от палатките, разбрахме че всички форми са променени. Всички ориентири, които разузнавачите бяха оставили по пътя към следващия извор, бяха изтрити. Пясъчните вълни бяха погълнали всичко.
Нашата рекичка беше почти зарината. Разбрах, че това вече наистина е краят. Но си казах, че този път поне ще бъда близо до него, пък дори и да пожелае да умре с Хефестион.
Ала аз грешах. Трябваше да се сетя, че той нямаше да бъде Александър, ако седнеше да чака смъртта. В крепостта на малите, докато лежал смъртно ранен от стрелата, той бе убил със собствените си ръце индиеца, дошъл да открадне доспехите му. Така че сега той свика военен съвет в шатрата си.
— Водачите вдигнаха ръце и не знаят какво да правят — каза той. — Ще трябва да търсим свои собствени ориентири. Можем да намерим пътя само към един от тях — към морето. Ще се насочваме по слънцето.
Той тръгна с тридесет конници в часа преди зазоряване. Бяха успели да намерят само тридесет коня, които можеха да издържат на такъв преход.
Трябваше да пътуват през деня, за да намират пътя си. Изчезнаха зад дюните, носейки със себе си живота на всички ни.
По-голямата част от тях се върнаха още същата нощ. Александър ги изпратил обратно, когато видял, че конете им окапват. А той самият продължил напред с десет човека.
В залеза на следващия ден, почервенял и плуващ в маранята, ги видяхме като черни точки на хоризонта. Когато се приближиха, Александър изглеждаше по-отпаднал от всякога, с набраздено от изтощение лице. Но се усмихваше. Погълнахме усмивката му като глътка живот.
Половината от тях бяха изостанали и той продължил напред с другите петима. Изкачили се по някакво възвишение. И отвъд било морето. А край него — това, което нито един разузнавач не беше открил преди — зелени растения, които не растат в солени почви. Те скочили и започнали да копаят — кой с ножове, кой с голи ръце — а прежаднелите коне завирали муцуните си над раменете им. Александър първи попаднал на вода. И тя била сладка.
Още същата нощ тръгнахме, а Александър, макар и неотпочинал, застана начело, за да ни води. Позволи си да се качи на кон, след като ни бе намерил спасение.
Морето приличаше на излъскано желязо. Но нали беше вода и самата му гледка ни освежи. Между него и покритите с тръстика дюни имаше ивица зеленина, където скрити под почвата поточета се стичаха към океана.
Пет дни вървяхме покрай брега. Морският бриз ни разхлаждаше, така че пътувахме през деня. Вода намирахме лесно — изкопавахме малки кладенчета и пиехме. А вечерта се къпехме в морето. Беше такова удоволствие, че изоставих цялото си персийско благоприличие и дори не се притеснявах, че някой ще види как изглежда един гол евнух. Всички бяхме като деца, които си играеха. Водачите познаха по зеленината, че скоро ще стигнем пътя.
Тогава започна да пристига и храната. Оказа се, че разузнавачите, които преди време бяхме изпратили напред не бяха загинали. Те достигнали до някакъв град на северозапад, и от там разпратили навсякъде съобщения за нас. Когато пристигна първият керван с камили, си казах, че ако това се беше случило в началото на похода, за всеки щеше да има по още една дажба месо. А сега можехме да направим цяла гощавка с дажбите — бяхме останали много по-малко.