Лицето на Александър грейна, сякаш беше спал цяла седмица. И веднага даде богати подаръци на управителя. Тогава никой още не знаеше, че този човек — хем глупав, хем алчен, не им предложил никаква помощ, за да стигнат с корабите си на брега, нито им дал коне и коли. Просто се втурнал с новината, за да не би някой друг да го превари и да вземе наградата.
Минаваха дни. Александър изпрати напред един отряд, за да ги посрещне, но те не намерили никого. Заподозряха управителя, който още стоеше в двореца, и го арестуваха. Александър изглеждаше по-изтерзан и от преди, но все пак изпрати още един отряд. На втория ден войниците доведоха двама съсухрени и сбръчкани мъже. Телата им приличаха на каиши от сурова кожа и бяха почти черни. Едва ги познах — Неарх и първият му офицер. А войниците от отряда не могли да ги познаят, дори когато те попитали за Александър.
Царят се приближи, прегърна приятеля си от детинство и заплака. Като ги видя в това състояние, той предположи, че те са единствените оцелели. Но Неарх му каза, че цялата флота е спасена и Александър отново заплака, този път от радост.
Те имали много трудности и приключения, които са описани в книгата на Неарх. Критяните са жилави хора. Неарх доживя да участва в още много войни и да напише спомените си. Ако искате да слушате за огромни китове, които побягват при звука на тръбите, или за скотския живот на Ядящите риба хора, можете да отидете при него.
Александър вдигна пир за Неарх и хората му. Вече бе започнал да прилича отново на себе си. Угощаваше и забавляваше приятелите си и почете боговете с игри. Последваха веселбите. Цяла тълпа от артисти и певци беше дошла заедно с армията на Кратер. Така че нещата станаха както трябва.
Разбира се, имаше и състезания. Повечето от конните надбягвания бяха спечелени от персийци. (Александър ми даде два прекрасни коня от Кармания.) Гърците побеждаваха в атлетическите надпревари, тъй като повече обичаха да използват краката си. Стрелбите с лък спечелиха тракийците. Всички съюзници получиха възможност да блеснат. Сега, ние бяхме почти в Персида. Виждах как гледа с одобрение и харесва обноските и изяществото на моя народ, и разбрах, че той е станал един от нас.
След това започнаха представленията — всичките бяха изцяло гръцки. Маските, които използваха, все още ми се струваха странни. Когато признах на Александър, че предпочитам да гледам лицата на артистите, той каза, че не би имал нищо против, но ако лицето е моето. През този месец аз отново го учех как да прегръща удоволствието, а не болката. Самото му тяло беше различно — пренапрегнато от месеците нечовешка издръжливост. Той имаше нужда от малко грижа и нежност. И когато го отпуснах и раздвижих, изглеждаше по-млад с години.
След театъра започнаха състезанията по музика. А на следващия ден — по танци.
Бяхме девет или десет танцьори — от всички краища между Гърция и Индия. И някои бяха много добри. Помислих си, че днес няма да бъде моят ден. Но реших просто да танцувам за него. И ако той го хареса, това ще бъде достатъчна награда.
Танцът на Реката. Все едно, че идвах от там, където водата символизира радостта. Бях облечен в бяло със зелени райета. Започнах с малки звънтящи хлопки в ръцете — като планински поток. После „реката“ забърза, стана пълноводна и започна да се извива, като при водопадите подскачаше и се преобръщаше стремително. Когато излезе в равнините, „тя“ продължи да се разлива и да тече бавно на всеки завой. А накрая потъна, разтворила обятия за прегръдката на морето.
Е, танцът беше, както го харесваше той. Но изглежда и цялата армия го беше харесала. Бях удивен от силните викове и ръкопляскания, след като видях колко добри бяха другите.
Индиецът, който танцува последен, беше наистина сериозен съперник. Той изигра танц на Кришна под звуците на флейта. А и момчето от Суза наистина беше изтънчено. Честно казано, никога не съм бил сигурен в това състезание. Но и да не съм бил по-добър от останалите състезатели, предполагам, че не съм бил и по-лош. И, както винаги, Александър не се намеси в работата на съдиите.
Но този път армията го направи.
Това беше заради него, разбира се. Не мисля, че македонците не ме харесваха. Аз не се перчех, и нито плетях интриги, нито продавах влиянието си. Вече бях с него от доста дълго време. Предполагам, че ги развълнува колко трайна бе останала любовта му и как тя устоя на времето и на трудностите. Той беше страдал. А те искаха да го видят щастлив. Бяха гледали лицето му, докато танцувах. И ми дадоха наградата от обич към него.
Короната беше от златни маслинови клонки с тънки златни ленти. Той я сложи на главата ми и изглади лентите, за да паднат върху косата ми. После каза нежно: