Царицата седеше изправена на един висок стол с права облегалка, а ръцете й лежаха върху страничните подпори. Веднага забелязах, че те са с изострени краища и пръстите й изглеждаха прекрасни — като вретена от слонова кост. Беше облечена в тъмносиньо, с тъмносин воал над оредялата и бяла коса. Лицето и беше безцветно — като лице на стар бял сокол, седящ умислен и безмълвен върху своята скала. На шията си носеше верижка с тюркоази. Спомних си, че Александър и я беше купил от Мараканда.
Направих прострацията толкова внимателно, колкото първия път пред Дарий. Още докато се изправях, тя проговори с високия дрезгав глас на старостта.
— Как е моят син, Царят?
Направо онемях. Откога ли тя беше в това състояние? Та Царицата беше получила неговото тяло, за да го облече и приготви за погребението. И защо никой не беше предупредил Александър, че е изгубила разсъдъка си? Не знаех какво да сторя. Ако и кажех истината, тя можеше да изпадне в безумие, да ме разкъса с тези дълги нокти от слонова кост или да разбие главата си в стената.
Старческите й очи се взираха в мен — безмилостни и светли под сбръчканите клепачи. Те премигнаха бързо два пъти — точно като очите на ловен сокол. Изглеждаха нетърпеливи. А езикът ми не искаше и да помръдне. Сизигамбис удари с едната си ръка по облегалката.
— Питам те, момче, как е моят син Александър?
— Нейният мрачен и пронизващ втренчен поглед срещна моя. Беше прочела мислите ми. Тя вдигна глава. — Имам само един син и той е Цар. Никога не съм имала друг.
Успях да дойда на себе си. Предадох и съобщението в най-подходяща форма и коленичих, за да й предложа дара на Александър. Тя взе рубините, повдигна ги с двете си ръце и извика двете стари дами, вероятно компаньонки, които стояха до прозореца:
— Вижте какво ми е изпратил моят син!
Жените изказаха възхищението си и тя им позволи да ги докоснат. През цялото време стоях на колене с ковчежето в ръце, чаках някой да се сети да го вземе и си мислех за сина, когото тя беше отхвърлила.
Нямаше начин Дарий да не се е досетил за това, след като е побягнал при Иса. Нима можеше човек, който я познава, да не се досети? Той единствен е знаел, че мястото му в нейното сърце е заето. В двора с фонтана бях свирил на арфа, за да облекча една мъка, която едва сега разбирах. Точно това го беше накарало да излее яростта си върху бедния Тирей. Дали беше разбрал, че тя е отказала да бъде спасена при Гавгамела? Може и да не му бяха казали за това. Добре, че никога повече не се срещнаха. Горкият Дарий — достатъчно мъка беше имал на този свят.
Тя ме забеляза навреме и даде знак на една от дамите да вземе ковчежето.
— Благодари на моя господар Царя за този подарък и му кажи, че ще го приема с радост.
Когато излизах, Царица Сизигамбис все още продължаваше да гали скъпоценните камъни в скута си.
— Хареса ли ги? — попита Александър нетърпеливо, сякаш ставаше дума за някой любовник.
Казах му, че Царицата е показала огромно удоволствие от огърлицата.
— Цар Пор ми я даде. Радвам се, че тя оценява подаръка, като достоен за нея. Тя е Великият Цар, който можеше да поведе твоя народ, ако Бог я беше направил мъж.
Засмях се:
— По-добре е, че бог я е създал жена. Иначе трябваше да я убиеш.
— Наистина това ми спестява голяма мъка. Но кажи ми, как изглеждаше тя? Искам да й кажа нещо много важно. Смятам да се оженя за нейната внучка.
Въпреки първоначалното ми смайване, той успя да прочете мислите ми.
— Това май ти доставя по-голяма радост от предишната ми сватба?
Успях само да кажа:
— Александър, това ще достави радост на всички персийци!
Той не беше виждал принцеса Статира от битката при Иса, когато тя е била дете, скрило лице в скута на майка си. Но сигурно изобщо не се интересуваше как изглежда. Това щеше да бъде истински официален и династичен брак, който да почете моя народ и да отгледа царски синове и дъщери. Той си беше спомнил, че освен кръвта на Дарий, децата му ще носят във вените си и кръвта на Сизигамбис. Колкото до Роксана, като втора жена, тя пак щеше да надскочи себе си и да стои по-високо, отколкото струваше. Дарий никога не би я направил нещо повече от своя наложница. Но запазих всички тези мисли за себе си и му пожелах радост.
— О, но това не е всичко… — усмихна се Александър.