— Да, кажете им вкъщи как сте ме изоставили, как сте се отрекли от мен и сте ме оставили на грижите на чужденците, които завладяхте. Това ще ви донесе слава сред хората и благословията на небесата. Изчезвайте!
Той запрати с трясък шлема си в един ъгъл и започна да сваля бронята си. Приближих се, за да я разкопчея.
— Мога да се справя и сам! — Той изблъска ръката ми. — Казах никой да не влиза тук.
— Аз бях вътре. Александър, какво стана?
— Излез и разбери сам! По-добре е да си отидеш… Вече не мога да съм сигурен дори в себе си. Искам да съм сам. Върви си.
Оставих го да се мъчи с каишите и тихичко да псува.
Замислих се за миг и отидох в стаята на телохранителите.
— Това беше бунт — тъкмо казваше един от тях. — Те биха убили всеки друг на негово място. О, Багоас! Видя ли се с Царя?
— Не иска да говори. Аз само гледах от покрива. Но какво стана, какво им каза той?
— Нищо! Искам да кажа, той просто съобщи на ветераните, че ги освобождава от служба, и им благодари за тяхната смелост. Всичко вървеше добре. Но тъкмо започна да им говори за пенсиите, когато някои започнаха да викат: „Уволнява ни всички!“ А когато той ги попита какво искат да кажат с това, те всички закрещяха: „Ти вече не ни искаш. Само заради онези шибани варвари.“
— Давай нататък — казах аз. — Какво стана после?
— Някой се провикна: „Върви да воюваш с баща си. Онзи с рогата.“ Никой не го слушаше. Тогава Царят скочи след тях и започна да арестува тези, които първи започнаха.
— Какво? — каза някой. — Направил го е сам?
— Никой не го докосна дори с пръст. Беше свръхестествено. Сякаш наистина беше Бог. С първия се справи сам. Носеше меча си, но въобще не го извади. Войниците му се подчиняваха като волове. И знаете ли защо? Аз знам. Заради очите му.
— Но след това той отново им каза нещо — рекох аз.
— Това видя ли го? Той изчака да отведат арестуваните, после се качи на трибуната и им предсказа бъдещето. Започна с това как Филип ги е отгледал от нищо, когато са ходили облечени в овчи кожи — това истина ли е?
Някой се обади:
— Дядо ми ни е разказвал, че само аристократите са носили плащове. По това се е познавало кой си.
— И илирите ни нападали и идвали да извършват набези направо в Македония?
— И това е истина — всички селяни се прибирали нощем в крепостите.
— Та Царят каза, че Филип ги е направил господари на всички хора, от които едно време умирали от страх. Каза още, че когато баща му умрял, в хазната имало само шестдесет таланта, няколко златни и сребърни чаши и петстотин таланта дългове. Александър взел назаем още осемстотин и с това тръгнал към Азия. Той им припомни всичко, станало оттогава насам, и рече — това винаги ще го помня:
„Докато аз ви водих, нито един от вас никога не е бил убит в бягство.“ Той каза, че ако искат да си отидат по домовете, могат да тръгнат още днес и да се перчат с това, когато се приберат. И много им здраве. Това каза той.
Един от по-младите извика:
— Хайде да отидем и да го видим. Нека да му кажем ние какво чувстваме.
Те често приказваха така, сякаш Александър беше тяхна собственост. Намирах го за много мило.
— Той не желае да вижда никого — обадих се аз. — Дори и мен.
— Плаче ли? — попита някой.
— Да плаче?! Ха! Та той е бесен като ранен лъв! Дръжте главите си далеч от устата му.
И аз държах моята далеч до вечерта. Александър отпрати всичките си приятели. Дори и Хефестион. Неговата свада с Евмений още пареше. Не мисля, че Александър съвсем я беше забравил. Слугите с храната също бяха изгонени. Раненият лъв нямаше никакво желание да види лекар.
През нощта отидох да видя дали иска да се изкъпе. Телохранителите щяха да ме пуснат направо, но се боях, че той ще ги направи на нищо. Затова ги накарах да съобщят за мен. Изръмжаването отвътре каза:
— Благодарете му и му кажете, че не искам. Благодарностите ми направиха впечатление.
По-рано не ставаше дума за такива работи. Появих се отново на сутринта и този път той ми разреши да вляза. Лъвът още ближеше раните си. Гневът от предната нощ бе утихнал в дълбока обида. Той можеше да говори само за това. Накарах го да се избръсне, изкъпе и нахрани. Послуша ме, но продължи да не пуска вътре никой друг. Разказа ми по-голямата част от обръщението си към армията. Приличаше на жена, която се разтоварва от кавгата с любовника си — дума по дума.
В това време телохранителят почука леко на вратата.