— Те промениха решението си — каза ми той. — Сигурен бях, че ще го направят. Та ние сме заедно от толкова много време.
— Александре — рекох аз. — Той извърна усмивката си към мен. Беше на върха на езика ми да кажа: „Виждал съм големите куртизанки на Вавилон и Суза. Виждал съм и каймака на Коринт. Мислех си, че и аз самият не съм толкова посредствен в това изкуство. Но Короната е твоя.“
Както и да е. Не бях съвсем сигурен, че ще ме разбере. Затова казах:
— Кир щеше да бъде горд, че е постигнал това.
— Кир ли?… Я виж!… Ти ме подсети за нещо. Какво би направил той на мое място?… Той щеше да организира един Празник на Помирението.
И Александър направи точно това преди да си заминат ветераните. Празникът беше толкова пищен и великолепен, колкото и сватбата. Само дето бяхме оставили балдахините в Суза. В средата на дворцовия площад имаше огромен подиум и около него седнаха главните македонци и персийци, както и командирите на съюзниците. Всичките девет хиляди гости можеха да виждат царската трапеза. Гръцки гадатели и персийски маги се обърнаха заедно към боговете. На всички, които присъстваха на празника, бяха оказани равни почести и уважение. Единственото изключение беше, че македонците седяха около него. Той не можеше да откаже това на стария любовник, на когото прости след всички целувки и сълзи.
За мен, разбира се, имаше известна разлика. В един истински персийски двор към един фаворит на Царя дори когато не приема никакви подкупи, се отнасят с много уважение. Никой не смее да го оскърби или предизвиква. И все пак, това щеше да бъде само една сянка от истинското положение и от мястото, което вече имах. Не съжалявах, че Хефестион седеше до него. Това беше формално право на хилиарха. Но той не се възползва от голямото Помирение, за да се сдобри с Евмений. Рекох си на ум: „Александър знае, че аз никога не бих му отказал нещо, ако ме упомоли.“
Така че, когато той вдигна голямата обща чаша под звуците на тръбачите и помоли боговете да ни дарят с цялата си благодат, но най-вече с хармония и със съгласие между македонци и персийци, аз пих с цялото си сърце, и пих втори път за надеждата, родена отново в него.
Всичко е добре, си казах. И скоро ние ще тръгнем към хълмовете. След толкова дълго време ще видя отново седморните стени на прекрасната Екбатана.
9
В едно сияйно пролетно утро изпратихме ветераните към домовете им. Изпратихме ги с много обич и пари. Кратер ги поведе към Македония. Там той трябваше да поеме регентството на мястото на Антипатьр.
Тази смяна беше въпрос на голямата политика. Александър просто каза, че Кратер има нужда от почивка. Но някои твърдяха, че самият той имал нужда да си почине от безкрайните интриги и караници между майка му и регента. Други намекваха, че Антипатър управлявал Македония като цар и след толкова дълго време наистина е започнал да се смята за такъв. Регентът беше верен. Но само докато очакваше, че Александър ще се върне. Антипатър имаше прекалено много власт. Това го каза Александър.
В прощалната си реч към ветераните той рече:
— Оказвам ви чест, като ви поверявам в ръцете на Кратер — моят най-верен привърженик, когото обичам като собствения си живот. — Най-верен…? Това сигурно учуди мнозина, макар че мина доста добре в една реч на благодарности и сбогуване.
А може би причината, която накара Александър да нарече Кратер „най-верен“, беше отказът на Хефестион да подаде ръка на Евмений.
Сега, с всеки изминат ден това ставаше по-трудно. Евмений се беше унижил първи да предложи сдобряване. Веднъж отблъснат, нито един човек с неговото положение не би го направил втори път. Когато се срещаха, те си разменяха студени погледи. Освен това всеки от тях разправяше наляво и надясно какво мисли за другия.
Сигурно ще кажете, че това беше моментът да се възползвам от случая. Всеки, свикнал с живота в двора, ще каже това. Едно време и аз бих го казал.
Но сега бях по-разумен и знаех много повече неща.
Александър, за когото хората разказват много легенди, живееше според собствените си разбирания. Ахил трябваше да има своя Патрокъл. Той можеше и да обича своята Бризеида, но Патрокъл беше негов приятел до гроб. Александър и Хефестион бяха извършили заедно жертвоприношение при гробниците им в Троя. Ако нараните Патрокъл, Ахил ще ви намери където и да сте и ще отмъсти. Евмений знаеше това.
Той ги познаваше от момчета. Така че вместо да приказвам много и да всявам раздори, аз с нищо не давах да се разбере, че дори знам за проблема. Тази легенда беше част от самия Александър. Собствената му кръв течеше в нея. Ако някой я нарани, казах си, нека това бъде бъде Хефестион, а не аз. И освен това — аз не забравях онази сутрин в пустинята.