Поехме към Екбатана. Александър остави Статира при баба си в Суза, но Роксана дойде с нас. По пътя си имахме невероятно забавление. Атропат, сатрапът на Мидия, беше чул как Александър се е разправил с някои от другите управители. Затова измислил едно неочаквано развлечение за него. Когато минавал за пръв, път през тези земи, Александър попитал дали древното племе на амазонките, споменато от Херодот, още живее по тези места. Атропат сигурно бе мислил върху това през цялото време от тогава насам.
И една сутрин звънлив звук от ловджийски рог огласи прохода, където бяхме направили лагера си. Към нас гордо се зададе отряд от конници, въоръжени с изящни кръгли щитове и малки брадвички. Водачката скочи от коня си, приветства Александър и му каза, че са изпратени от Атропат. Дясната и гръд беше разголена и достатъчно малка — точно както е във всички легенди. Тъй като лявата беше покрита, нямаше начин да разберем дали пък тя не беше по-голяма.
После тя се върна при своя отряд и заедно с останалите момичета направиха бляскава и смела демонстрация. Войниците зяпнаха голите им гърди и през глава се втурнаха да ги аплодират.
Александър се обърна към Птолемей:
— Атропат сигурно съвсем е откачил. Нима това са воини? Та те са само момичета. Какво ще кажеш, приличат ли ти на проститутки?
— Не — отвърна Птолемей. — Струва ми се, че са подбрани според красотата си и ездата.
— Тогава за какъв глупак ме взема този? Трябва да ги изведем от лагера, преди войниците да са се нахвърлили върху тях. Багоас, направи нещо за мен. Кажи им, че представлението им е прелестно, но аз искам отново да видя тяхната мелодична езда. Хидарн, можеш ли бързо да събереш ескорт от мидийци на средна възраст?
Почервенели от ездата, момичетата изглеждаха още по-прекрасни. Войниците лакомо облизваха устни, като кучета пред вратата на кухня. Когато представлението започна отново, подсвиркванията и дюдюканията екнаха още по-силно. Александър бързо подбра подаръци. Той избра скъпоценности, а не оръжия, и те бяха приети много добре. А посивелите мидийци изведоха „амазонките“ надалеч под звуците на всеобщо мърморене и охкане.
Направихме лагер във високите планински пасбища на Ниса — земята, където се отглеждат царските коне. Кобилите-майки все още наброяваха около петдесет хиляди, макар че през годините на войната много от тях бяха откраднати. Гледката на безбройните стада беше истинска радост за Александър. Той създаде един отряд да ги охранява и сам избра няколко обещаващи жребчета. Едно от тях даде на Евмений. Това трябваше да мине вместо благодарност за неговото безплодно предложение към Хефестион и като мехлем за наранената му гордост. Но думи не бяха изречени. Не зная дали Хефестион, който първи започна кавгата, прочете подтекста на този жест, но фракцията на Евмений със сигурност го направи. Привържениците му не спираха да повтарят, че гордостта има предимство над падението.
Знам, тъй като видях списъка с очите си, че същата вечер Александър бе решил да покани Хефестион на вечеря заедно с няколко стари приятели. Той възнамеряваше да се държи към него очарователно и да покаже пред всички, че Патрокъл продължава да бъде Патрокъл.
Но същия ден Хефестион се срещна лице в лице с Евмений.
Нямам представа дали това беше нагласено или стана случайно. Бях излязъл да пояздя и да видя табуните с коне и тъкмо се връщах, когато чух виковете. Хефестион твърдеше, че гърците са се изчерпали напълно от сто години насам, че Филип навсякъде ги побеждавал и Александър ги заварил в положение, когато тяхното единствено оръжие били езиците им. Тях те знаели как да използват. От своя страна Евмений крещеше, че арогантните фукльовци не се нуждаят от доносници — шумът, който вдигали, говорел достатъчно.
Всяка фракция освиркваше другата и подкрепяше с одобрителни викове лидера си. Тълпата ставаше все по-многолюдна. Тази работа ми замириса на кръв. Започнах да се промъквам по-напред. Вече чувах стърженето на мечовете в ножниците. И тогава се чу бесен тропот на копита и виковете спряха. Един силен и ожесточен глас извика нещо. Извика само веднъж. И всички звуци утихнаха. Александър стоеше на седлото и гледаше към нас, заобиколен от телохранителите си. Устата му беше затворена, но ноздрите му трепкаха нервно. В тишината се чуваше само тежкото дишане на конете.
Дългата пауза свърши. Хефестион и Евмений пристъпиха напред и започнаха да се обвиняват взаимно.
— Млъкнете!
Скочих на земята и хванах коня си, като се опитах да се слея с навалицата. Нямах никакво желание да запомнят лицето ми покрай всичко, което щеше да се случи.