— Нито дума — изрева Александър — Отнася се й за двамата.
От бързането вятърът беше издухал назад косата от челото му. Очите му бяха пребледнели, а гневът бе набраздил челото му като болка.
— Аз искам дисциплина от хората, които съм назначил да я поддържат — продължи Александър — Вие трябва да водите моите войници в бой, а не в шумни разпри. И двамата заслужавате да бъдете обвинени в подстрекаване на бунт. Хефестион, аз те издигнах заради това, което си. А не за това, което е било.
Очите им се срещнаха. Сякаш ги видях да кървят, оставящи кръвта да се стича незабелязано надолу по каменните им лица.
— Под страх от смъртно наказание ви заповядвам да се откажете от тази вражда, — каза бавно Александър — А ако избухне отново, и двамата ще бъдете дадени на съд за измяна. Виновният ще изтърпи обичайното наказание и аз няма да променя присъдата.
Тълпата затаи дъх. Но не само заради публичното скастряне на двама такива мъже, което само по себе си беше нещо нечувано. Те бяха македонци. И познаваха легендата.
Фракциите прибираха мечовете си обратно в ножниците.
— По обед — продължи Александър, — ще си подадете ръка пред мен, ще се закълнете, че се сдобрявате и ще спазвате клетвата си на външен вид, на думи и на дело. Разбрахте ли ме?
След това обърна коня си и се отдалечи.
Измъкнах се веднага от навалицата. Не посмях да погледна към лицето на Хефестион, за да не би случайно да забележи, че съм там. Не го видях и когато той се закле пред Александър.
Същата нощ той покани и двамата на вечеря. Жест на прошка — но по равно и към двамата. Онова особено внимание към Патрокъл остана за някой друг ден.
Почти не успях да видя Александър, докато не стана време да се облича. Беше по-лошо, отколкото предполагах. Изглеждаше изтощен и въобще не му се говореше. Не се осмелих да кажа нищо. Но когато започнах да реша косата му, обгърнах главата му с ръце и притиснах бузата си до него. Той въздъхна дълбоко и затвори очи.
— Трябваше да го направя. Нямаше никакъв друг начина — Има рани, от които само царете трябва да страдат заради всички. — Доста време мислих какво точно да кажа, така че да не го нараня.
— Така е. Но това е тежко.
Умирах от желание да го прегърна и да му кажа, че аз никога не бих го накарал да изтърпи това. Но си казах, че те ще се сдобрят. И тогава какво? Освен това, онази сутрин в пустинята винаги оставаше в мислите ми. Така че само го целунах и продължих с това, което бях започнал да правя.
Вечерята свърши рано. Реших, че той просто се е страхувал да не се напият и да започнат отново. Но той се бавеше в шатрата си, вместо да дойде да си легне. После си сложи едно наметало и излезе навън. Видях го, че покри главата си с качулка. Не искаше да се види къде отива, макар че сигурно знаеше, че аз ще се досетя.
Не се забави дълго. Навярно бяха оправили нещата, но само донякъде. Защото, ако всичко беше минало, както Александър бе искал, той нямаше да завърши нощта с мен. Както и стана. Нямаше никакви думи през тази нощ. И въпреки това си казахме много, дори твърде много. Обичах го и не можех да престана.
Времето минава и лекува всичко. В продължение на още три-четири дни разпъвахме лагера си сред високите и равни конски пасища. Хефестион и Евмений се обръщаха един към друг строго официално. Една сутрин Александър излезе на езда с Хефестион, за да избере кон и за него. Върнаха се смеейки се, все едно че нищо не се бе случило. Точно както преди. Само дето човек виждаше, че и двамата се стараеха да изглежда така. Казах си, че няма да е достатъчно само времето, за да ги излекува. Единствено волята можеше да ги накара да забравят. „Аз няма да заменя присъдата.“ — беше казал Александър. Единият знаеше, че тези думи са изтръгнати насила от него, а другият — че са изречени. Нищо от станалото не можеше да се върне. И никой не можеше да убеди другия, че всичко е наред. Но те бяха свързани от толкова дълго време. Бях сигурен, че ще се съгласят да забравят. Трябваше!
Изкачихме се в проходите на изток пред самата Екбатана.
Сега нямаше никакъв сняг върху седморните крепостни стени. Те блестяха като огърлици от скъпоценни камъни върху планинската гръд. Сега в просторните проветриви стаи влизаше хладен гъделичкащ бриз, а не суграшица. Временните дървени капаци на прозорците бяха махнати. Дворецът очакваше пристигането на Царя. Покоите на Александър бяха застлани с прекрасни килими, а от таваните с розетки от златни листа висяха лампи от инкрустирано сребро и позлатен бронз. Спалнята, където Дарий ме беше ударил през лицето и аз налетях, плачейки, в ръцете на Набарзан, стоеше непроменена.