Защото ни предстоеше дълга война. Кой знаеше кога щяхме да се върнем отново тук?
Да, Премъдрият Бог ни дава достатъчно пророчество. Но не твърде много. Както дава на птиците, които предугаждат зимата, но не и ледената нощ, която ще ги повали от клоните на дървото.
Александър даде ход на плановете си за флотата и за огромното пристанище на Вавилон. Той искаше да изследва северната част на Хирканско море и да разбере как брегът завива към Индия. Освен това вършеше и цялата държавна работа, която Дарий по-рано даваше на някой друг. Според обичая Царят ходеше в Екбатана на почивка. Когато казах това на Александър, той много се изненада и каза, че си почива чудесно, и че никога през живота си не е бил толкова бездеен.
Предишното лято бяхме изкарали в ужасната Гедрозия. Често седях край някое от езерцата, играех си с водата и си мислех: „Аз съм щастлив. Дано никога нито един миг не мине покрай мен, без да му благодаря, без да го целуна.“
Една нощ го попитах:
— Щастлив ли си, Александър?
— Нима не можеш да познаеш? — усмихна се той.
— Искам да кажа тук, в Екбатана.
— Щастлив ли? — замисли се той. — Какво е щастието? — После ме погали, за да разбера, че е благодарен. — Да постигнеш своя копнеж, това да. Но също и, когато тялото и разумът ти са напрегнати до скъсване, когато човек не мисли по-надалеч от това, което ще направи в следващия миг. А след това поглеждаш назад и виждаш, че щастието е било там.
— Ти никога няма да заживееш спокоен и улегнал живот. Никога няма да се успокоиш, нали, Александър? Дори и тук.
— Да заживея спокойно? При всичко, което трябва да направя? Надявам се, че не.
Той замисли да направи грандиозно празненство преди началото на есента и изпрати съобщения в Гърция. Цели кервани с актьори и поети, певци и музиканти щяха да тръгнат насам. Но той не покани атлетите. В доброто старо време, каза ми Александър, те били многостранно развити хора и били истинските герои на градовете по време на война. Но сега се упражнявали, за да се превърнат в обикновени машини за печелене на състезания.
— Един катапулт може да хвърля по-далеч от всеки атлет, но не може да прави нищо друго. Не искам войниците ми да бъдат побеждавани от такива хора. Нито пък момчетата да ги гледат.
„Момчетата“ сега означаваха за него само едно. Когато ветераните тръгнаха към своите жени в Македония, те оставиха тук, както обикновено постъпват войниците, жените, които ги бяха следвали през целия път и през всички трудности. Тогава Александър направи техните деца свои повереници. Не искаше да ги остави да страдат в Македония като нежелани чуждоземни копелета. Те трябваше да бъдат отгледани и възпитани такива, каквито бяха — полуперсийци, полумакедонци — част от съжителството, за което той бе помолил боговете на голямата сватба в Суза. Момчетата, които бяха достатъчно пораснали, за да напуснат майките си, вече ходеха на училище и бяха дошли тук заедно с двора. За тях също се предвиждаха отделни състезания на игрите. Понякога той ходеше да ги наблюдава как се упражняват.
Понякога Александър извървяваше и пътя по замрежения коридор към харема. Роксана беше за него като пикантен сос. Ако напълниш цялата си чиния с него, можеше да ти причини гадене. Но, ако от време на време го опитваш по малко, той те кара да жадуваш да го вкусиш отново. Това не ме притесняваше.
Лятото отлиташе от прохладните и ароматни хълмове, а розите си почиваха, преди да цъфнат отново наесен. И в един от тези безкрайни, галещи дни, лицето на Александър отново засия. Досетих се какво се е случило. Той не можеше да говори за нищо по-дълго време, без да каже: „Хефестион мисли…“ Или „Хефестион казваше…“ Някъде, може би, докато бяха яздили сами, те бяха разрушили стената, бяха се хвърлили в обятията си и бяха станали отново Ахил и Патрокъл.
С мъдростта от единственото училище, което бях посещавал — живота, аз не сторих нищо, за да попреча на това. Бях заключил дълбоко в мълчаливото си сърце онова, което винаги исках да кажа: „Кажи ми, че ме обичаш повече от всичко.“ Така аз запазих това, което имах. Не се наложи Александър да забрави нощите, когато се обръщаше към мен и когато знаеше, че го разбирам, без думи. Аз не унищожих легендата. Сега, когато всичко беше възстановено, изгладено и светеше, усещах огромно облекчение у него. Александър беше живял толкова дълго в напрежение — в нечовешки усилия, в рани, в болести ’и изтощение, че не би могъл де понесе каквото и да е разместване или бъркотия в корените на своя живот. Хефестион навярно го е разбирал. Той не беше глупав. Всъщност аз дори предполагам, че в сърцето си той продължаваше да бъде негов любовник. Затова смяташе, че трябва да получи подкрепа срещу Евмений, без значение дали е прав или не. Точно така се чувстваха и македонците спрямо персийците. Точно така се чувствах и аз, но бях достатъчно благоразумен да го запазя за себе си. Александър привличаше ревността. Всички го обичаха, а той никога не се отвръщаше от любовта.