— Нека аз да го направя. Ще го направя така както искаш.
— Не — отговори той, без да спира да реже. — Не, трябва сам да го направя.
И все пак той се изнерви, когато стигна отзад и ме остави аз да го довърша, така че да може веднага да излезе. Разбуден от мъртвешкия си живот, той изчезна като дим, с широко отворени очи.
Попита къде е Хефестион. Но балсаматорите го бяха потопили в разтвор от селитра. Попита дали лекарят е бил обесен (Селевк беше постъпил много благоразумно) и нареди тялото му да бъде приковано на кръст. А после заповяда в знак на траур да острижат гривите на всички коне и мулета в армията. И накрая — да махнат златото и среброто от бойниците на Екбатана и всичките седем стени да бъдат боядисани в черно.
Следвах го, където можех, в случай че съвсем изгуби разсъдъка си, или се вдетини. Знаех че е полудял. Но той различаваше къде се намира и с кого е. Изпълниха всичките му заповеди. Лекарят Главкос почерня от накацалите гарги.
Следвах го по петите, но не твърде близо — не исках да разбере, че съм подире му. Внезапно той се натъкна на Евмений, който го забеляза твърде късно, за да успее да се скрие. Не можах да видя лицето на Александър. Но затова пък видях ужаса в очите на Евмений. Той знаеше много добре, че го подозират, че е желаел смъртта на Хефестион.
Скоро след това на площада пред двореца се появи богата катафалка със закачени по нея траурни венци. Предадоха на Александър, че приятели на умрелия са я построили като посветен на него погребален дар. Той отиде да я види. Евмений беше първи. Той отдаде на Хефестион пълното си въоръжение — доспехите и всички оръжия. А те бяха великолепни и много скъпи. Следваше го цяла процесия. Дойдоха всички, които се бяха карали по някакъв повод с Хефестион.
Александър гледаше всичко със спокойствието на дете, което са излъгали, но което знае, че не може да бъде заблудено. И той ги пощади — не заради преструвките им, а заради разкаянието им, и страха им.
Когато те свършиха, дойдоха да оставят даровете си тези, които наистина бяха обичали Хефестион. Изненадах се колко бяха много.
На следващия ден Александър обмисли погребението. То трябваше да се състои във Вавилон — новата столица на империята, където неговата гробница щеше да остане във вековете. Спомням си, че когато Дарий бе помолил за мир след падането на Тир, предложил като откуп за майка си, жена си и децата си десет хиляди таланта. Александър реши да похарчи за Хефестион дванадесет хиляди.
Грижите по погребението успокоиха малко разсъдъка му — избра архитект за царската клада, която трябваше да бъде висока двеста стъпки, планира И организира погребалните игри, в които трябваше да участват три хиляди състезатели. Беше спокоен и педантичен във всичко.
Нощем, когато си лягаше, Александър постоянно ми говореше за Хефестион, сякаш споменът можеше да го съживи — какво са правили като момчета, какво е казал той за това или онова, как е обучавал кучетата си. И все пак аз чувствах, че има нещо неизказано. Чувствах очите му, когато бях с гръб. Аз знаех. Той мислеше колко мъка е причинил на Хефестион с това, че се е влюбил в мен. И смяташе, че трябва да изкупи това. Той щеше спокойно и безшумно да ме отблъсне, да не ми обръща внимание и по този начин да накаже себе си и да отдаде своя дар към мъртвия. Знаех, че ако веднъж вземе твърдо решение, той щеше да го изпълни.
Главата ми работеше трескаво — като преследван елен, който не усеща, че бяга.
— Хубаво е, — казах аз, — че Евмений и останалите отдадоха своето към паметта му. Сега той е в приятелски отношения с тях и вече е забравил тленния гняв. Сега, когато е поставен сред безсмъртните, той е загрижен единствено за теб.
Александър се дръпна настрани и остави кърпата в ръцете ми. Притисна с длани очите си толкова силно, че се уплаших да не ги нарани. Не знам какво видя в тази тъмнина. А когато излезе от нея, каза:
— Да… Да… Да… Така трябва да бъде. Нищо друго не е възможно.
Оправих завивките и го сложих го да легне. И тъкмо излизах, когато той скочи в леглото и очите му заблестяха:
— Още утре ще изпратя да попитат прорицателя на Амон.
Измънках нещо и изпълзях навън.
Какъв ли нов завой бях дал на неговата лудост? Когато му казах за безсмъртните, аз разсъждавах като персиец. Това бяха душите на безгрешните, които Реката щеше да пощади, за да отидат в Рая. Но Александър мислеше като грък. Да! Той щеше да попита оракула дали да се отдадат на Хефестион почести като на Бог.
Хвърлих се на леглото си и заплаках. Той беше решил това и щеше да го направи. Замислих се за египтяните — най-стария народ — надменни и презрителни заради дългата си история. Те ще му се присмеят, си казах. Те ще му се подиграят! Тогава си спомних. Та самият Александър бе вече божество. Амон го призна. А без Хефестион той не би могъл да понесе дори безсмъртието.