На седмия ден Александър за първи път се засмя.
Макар че косеите бяха крадци и убийци, ужасявах се при мисълта за някое безумно и жестоко клане. Но Александър бе дошъл на себе си. Разбира се, когато трябваше, той убиваше. Може би и Хефестион е бил задоволен, ако наистина мъртвите обичат кръвта толкова много, колкото Омир твърди. Но както обикновено. Александър винаги вземаше пленници и задържаше вождовете, за да може да се спазари. Разсъдъкът му беше наред както преди. Забелязваше всяка козя пътека, водеща към орловите гнезда. Неговите хитрости и изненади наистина бяха работа на артист. Истина е, че артистите се лекуват от своето изкуство.
След превземането на едно укрепление той даде вечеря в шатрата си за старшите офицери. Преди това му под метнах, при това доста лесно:
— Косата ти има нужда от подравняване, Ал’ скандер. — И той ми позволи да отрежа стърчащите краища. Тази нощ той се напи много. Не го беше правил от смъртта на Хефестион — щеше да бъде подло и жалко да удави мъката си във вино. Но сега го направи заради победата и, докато му помагах да си легне, сърцето ми биеше по-леко.
Продължихме напред към следващата крепост и я обсадихме. Върховете вече бяха побелели от първия сняг и войниците се събираха по-близо до огньовете. Той влезе в шатрата поруменял от мраз и огън и поздрави телохранителите, както обикновено.
Когато донесох нощната лампа, той се протегна и ме дръпна в леглото.
Тази нощ не приложих никакво изкуство, или по-скоро нищо повече от изкуството, което вече бе станало моя природа. Дадох му само нежността, която изниква и се възпламенява от самото удоволствие, както цветята поникват и цъфтят след пролетния дъжд. Трябваше да изтрия очите си във възглавницата, за да скрия сълзите си на радост. Виждах по спящото му лице признаците на лудост, на болка и на безсъние. Но те бяха рани, които щяха да преминат в белези. Той лежеше спокойно.
Замислих се. Александър отново изгради легендата — този път във вечен бронз. Ахил ще остане верен на своя Патрокъл, ако доживее до седемдесет. Полкът на Хефестион винаги ще носи неговото име, независимо кой го командва, и така той ще остане завинаги любовник на Александър. Никой друг повече няма да чуе: „Обичам те повече от всичко.“ Но в това светилище ще живее само легендата. Човекът щеше да изгори в сини пламъци и да се превърне в прах. Дано мястото му е на Олимп при безсмъртните, стига моето място да бъде тук.
Измъкнах се тихо навън, за да не го събудя.
На зазоряване щеше да атакува крепостта.
През цялата си проклета история косеите никога не са били преследвани в разгара на зимата. Последните укрепления бяха принудени да се предадат поради липса на хранителни припаси. В замяна те поискаха свобода за пленниците. Цялата война отне всичко на всичко четиридесет дни. Александър остави гарнизони в укрепленията по протежение на прохода, събори или изгори останалите и войната свърши. Керваните, които бяха изчаквали, наводниха пътя. А Домакинството на Царя тръгна надолу към Вавилон.
Тук-там упорити червеникави пъпчици вече украсяваха като скъпоценни камъни голите храсти и ги отърсваха от снежната премяна.
Ако не беше лудостта му, Александър можеше да прекара зимата и в мекия климат на равнината при Вавилон, и да планира новото пристанище и построяването на флотата за Арабия. Но сега той отиваше там в момент, когато всеки персийски цар вече щеше да мисли за пренасянето на двора в Персеполис. През цялата война с косеите армията от посланици и пратеници си губиха времето във Вавилон, за да го чакат.
Срещнаха се с него, когато разпънахме лагера си от другата страна на Тигър. Александър се беше подготвил да ги посрещне с цялото великолепие на империята. Но никой от нас не беше подготвен за това, което щяхме да видим.
Бяха дошли пратеници не само от пределите на държавата, но от почти целия познат свят: от Либия — с корона от африканско злато, от Етиопия носеха зъби на хипопотами и бивници на огромни слонове, от Картаген — с лазурит, перли и подправки, от Скития — с кехлибар от севера. От северозапад бяха дошли огромни руси келти, от Италия — рижави етруски, и дори ибери от отвъд Херкулесовите Стълбове. Всички го поздравиха като Цар на Азия. Всички бяха донесли споровете и конфликтите си от своите далечни земи, за да помолят за неговото мъдро решение. Бяха дошли с даровете си, посветени на него, както гърците ходеха в най-прославените светилища на своите богове да питат оракулите.
Повечето от пратениците на тези далечни народи сигурно очакваха да намерят човек с внушителна фигура. Още повече, че някои от келтите бяха високи, колкото Пор. И въпреки това никой от тях не напусна аудиенцията си, чудейки се защо Александър е това, което е. Той заслужаваше цялата земя да бъде поставена в ръцете му.