— Наистина ли? — той леко дръпна кичура. — Разкажи ми повече.
— Александър, не отивай в града!
— Какво да те правя? Хайде, вмъквай се в леглото. Не си в състояние да спиш сам.
На следващия ден дойдоха Халдейците.
Те пристигнаха облечени в свещените си мантии, чиято форма не бе променяна от векове. Пред тях вървяха момчета и кадяха тамян. Емблемите на жезлите им бяха звездите. Александър ги посрещна в парадно облекло, което беше изцяло македонско. Те успяха някак си да го убедят да ги приеме само в присъствието на преводач. Халдейците почти имат свой собствен език, а и самите вавилонци въобще не говорят добър персийски. Но се надявах той все пак да разбере достатъчно, за да промени решението си.
Александър се върна със сериозно изражение на лицето. Не беше от хората, които си мислят, че бог няма никакво друго име освен името, което са чули в детството си.
Жреците го бяха помолили да се насочи на изток и да иде в Суза. Но най-важните и близки до сърцето му мисли в момента бяха насочени към Вавилон — новото пристанище, пътуването до Арабия и ритуалите по погребението на Хефестион. Той продължаваше да се съмнява в добрата им воля. Старият Аристандър, когото веднага щеше да помоли да извърши жертвоприношение и да разчете поличбите, бе умрял.
Накрая Александър каза, че след като западът е неблагоприятен, той ще заобиколи града от изток и така ще стигне до Южната порта.
Ала нямаше Източна врата и ние скоро разбрахме защо. Когато минахме от тази страна, стигнахме до огромна мочуреста местност, пълна с блата и тресавища. Целият Ефрат се стичаше и разливаше в нея. Във всеки случай Александър можеше да направи и по-голямо заобикаляне, дори и да се наложеше да пресече два пъти Тигър и да се върне обратно нагоре към Ефрат. Но той каза нетърпеливо:
— Това решава въпроса. Нямам намерение да клеча като жаба в блато, докато халдейците мирясат.
Откакто прие посланиците, той знаеше, че очите на целия свят са насочени към него. И може би точно това реши нещата. В крайна сметка тръгнахме обратно и приближихме града от север и запад.
Все пак Александър не влезе през портите на Вавилон, а направи лагер нагоре по реката. Тогава разбра, че идват и други пратеници. Този път от Гърция.
Анаксарх, както винаги, се забърка, където не му е работа и напомни на Александър, че гръцките философи вече не вярват в предзнаменования. Това бе достатъчно да жегне гордостта му.
Дворецът беше отдавна подготвен. Докато минаваше през портите в колесницата на Дарий, някакви гарвани започнаха да се кълват над главата му и един от тях падна мъртъв пред конете.
Въпреки всичко, сякаш, за да прати по дяволите всички птицегадатели, първата новина, която го посрещна се отнасяше за живот и щастие. Роксана беше пристигнала направо от Екбатана в харема на двореца. Когато я посети, той разбра, че е бременна. Тя знаела още в Екбатана, но му каза, че изчакала, за да бъде наистина сигурна. Истината беше, и аз въобще не се съмнявам в това, че тя е знаела още по времето, когато той бе обхванат от лудостта си. Но се уплашила да му каже новината.
Александър я дари с всички обичайни почетни дарове и изпрати вестоносци до баща и. Самият той прие всичко спокойно. Може би се беше отказал от мисълта, че тя ще зачене от него, и е възнамерявал, когато му дойде времето, да отгледа наследник от Статира. А може би мисълта му бе заета с други неща. Когато ми предаде новината, аз извиках:
— О, Александър! Дано доживееш да видиш сина си победоносен до себе си!
Хванах го с двете си ръце, сякаш имах силата да оспоря волята на небесата. Останахме така мълчаливо и се разбрахме. Най-накрая той каза:
— Ако се бях оженил в Македония преди да тръгна към Азия, както искаше майка ми, сега момчето щеше да бъде на дванадесет години. Но все не ми оставаше време. Никога не ми стига времето.
А след това ме целуна и излезе.
За мен беше истинско мъчение да не го виждам. Наблюдавах го как се движи из полузабравените великолепия, които познавах от юношеството си. Тогава бях дошъл тук с леко сърце, а сега бях болен от страх и мъка. Защо той първоначално послуша халдейците и се подчини на предупреждението им, а после им се възпротиви? Хефестион е причината, помислих си. Той протяга ръка към него от Царството на мъртвите.
Преди много време Александър ми беше казал, че човек трябва да живее така, сякаш ще живее вечно, и в същото време сякаш всеки миг може да е последен. По негова заповед веднага започна прокопаването на голямото пристанище и строежът на корабите за арабската флота. Вече беше пролет, но бе толкова топло, колкото е лятото в Суза. Той всеки ден яздеше до новото пристанище и после се връщаше към царската баня. Нищо друго в двореца не му доставяше по-голямо удоволствие. Александър обожаваше прохладните стени, замрежените прозорци, гледащи към реката, огромния басейн с лазурносините плочки и златните рибки. Гмуркаше се или се отпускаше в него, а водата повдигаше косата му.