— Ищар здраве да ти дава.
Отначало тя дори не разбра какво става. Тогава безделниците избухнаха в силен смях. Тя сграбчи монетата и вдигна объркана очи. Усмихнах се и й подадох ръка.
Тя се изправи. Наистина беше много грозна. Но нали и глинената лампа изглежда хубава, когато я запалиш на мръкване. Отведох я от мъчителите и й казах:
— Нека си намерят някакво друго забавление. Тя заситни до мен, по-ниска с цяла глава, макар че аз още не бях напълно израсъл. Във Вавилон, както и в Персия, презират ниския ръст. Всички наоколо ни зяпаха, но аз знаех, че трябва да отида с нея чак до горичката.
Гледката там беше отвратителна. Нито един персиец не би могъл да си представи подобно нещо. Дори храстите и дърветата не бяха достатъчни, за да се запази що-годе някакво приличие. И през най-ужасните си дни в Суза не бях срещал някой, който да е толкова безсрамен, че да прави това другаде освен в спалнята.
Веднага щом минахме оградата й казах:
— Можеш да бъдеш сигурна, че никога няма да те подложа на това унижение. Сбогом и бъди щастлива. — Тя ме гледаше усмихната, все още твърде замаяна от изненада, и не можа да схване думите ми. След това посочи към горичката и каза:
— Ей там има едно хубаво място!
Въобще не ми мина през главата, че тя наистина очаква от мен да го направя. Просто не беше за вярване! Казах неохотно:
— Не мога да отида с теб в горичката. Аз съм един от евнусите на Царя. Ядосах се като гледах как ти се подиграват и реших да те отърва от тях.
За миг тя се втренчи в мен със зяпнала уста. А след това изведнъж изкрещя:
— О, горката аз! О-о-о! — и ми зашлеви две здрави плесници — по една с всяка ръка.
Стоях с писнали уши, докато тя изтича надолу по улицата, биейки се по гърдите и викайки:
— О! О! О!…
Учудих се и се почувствах наранен от нейната неблагодарност. Аз бях толкова виновен, че съм кастриран, колкото тя — че е грозна. Но докато вървях обратно към двореца и размишлявах върху случилото се, осъзнах, че откакто съм се родил, за добро или за лошо, винаги съм бил желан от някого. Опитах се да си представя какво ли е да си живял двадесет години и никой да не те е поискал. Това уталожи яда ми, но се прибрах тъжен.
С наближаването на зимата времето във Вавилон ставаше все по-приятно. Навърших петнадесет години, но никой освен мен не го узна. Нашето семейство, както и всички персийци, винаги бе отдавало голямо значение на рождените дни. Затова, дори и след пет години, като се събуждах на този ден, още не можех да свикна с мисълта, че ще бъде ден като всички останали. Царят никога не ме попита кога е рожденият ми ден. Глупаво би било да му се сърдя. Та той беше щедър през много други дни.
От Египет идваха откъслечни новини. Александър беше възстановил древните закони. Вдигнал и големи тържества — с пирове и състезания за атлети и музиканти. При устието на най-западния ръкав на Нил заповядал да направят план на нов град. Нямало креда и затова използвали брашно. Неочаквано към мястото се спуснал облак от птици, които изкълвали брашното. Това било изтълкувано като лошо знамение и означавало, че от този град няма да излезе нищо.
Чудя се как ли е изглеждало мястото, когато са връхлетели птиците. Гладка зелена низина обрасла навред с папирус, тук-там палми, няколко пасящи магарета и сгушени рибарски колиби. Сега това е Александрия — перлата на градовете. Макар и никога да не я видя, Александър се върна, за да остане там завинаги. И вместо птици, днес градът е приютил хора от всички краища на света, както приюти и мен.
След бактрийците във Вавилон пристигнаха скитите — онези от тях, които бяха васали на Бес. Племето им беше дивашко, а самите те — космати и русоляви. Татуираха лицата си сини и носеха заострени шапки от кожи на рис, и панталони, които се завързваха на глезена.
Каруци, теглени от волове, возеха черните им шатри и жените им. Скитите са много добри стрелци с лък. Но смърдят до небето. Мият се само веднъж през живота си — при раждането си — и то в кобилешко мляко. Изпратиха ги набързо в лагера — нито един вавилонец не би могъл да си позволи да бъде толкова безсрамен, ако не се къпеше всеки ден.
Тогава разбрахме, че Александър е напуснал Египет и се е насочил на север.
Дарий свика съвет в голямата зала за аудиенции. Навъртах се наоколо, за да мога да наблюдавам как висшите аристократи си тръгват. Там ме доведе детското ми любопитство. Но научих нещо полезно, което запомних за цял живот. В такива моменти трябва само да стоиш безшумно, за да не привличаш вниманието върху себе си, и ще видиш как хората се разкриват. По време на аудиенцията те трябваше да показват уважение и да не изказват истинските си мисли на глас. Но навън всеки се обръщаше към този, за който знаеше, че споделя мислите му и интригата започваше.