Вече описах безкрайната, проточила се на много мили колона от хора. Но този път армията зае цялата равнина между реката и хълмовете. Сякаш земята раждаше хора вместо жито. Докъдето и да стигаше погледът, се виждаше само едно и също — хора, коне и камили. Обозът бе разделен на малки кервани, и се придвижваше по най-добрите пътища. Сърпоносните колесници се движеха отделно. Те имаха дълги, извити ножове, които стърчаха от колелата им и от платформата. Един войник, който недовиждаше, попадна на пътя им и целият беше насечен. Затова ги държаха на голямо разстояние от нас, сякаш бяха прокажени.
Домакинството пътуваше най-леко. Ездачите, които ни съпровождаха като охрана, се движеха пред нас и ни насочваха по най-равния терен.
Александър пресече Ефрат. Преди това той бе изпратил авангарда да построи мост над реката. Царят от своя страна изпрати Мазей, сатрапът на Вавилон, да ги спре с войската си. Но македонците постъпили хитро. Те потапяли в реката огромни камъни и така се придвижвали напред. Когато Александър пристигнал с цялата си армия, конницата на Мазей била принудена да се оттегли. Мостът бил завършен на следващия ден.
Скоро пристигнаха новини, че е преминал и Тигьр. Не беше възможно и там да се построи мост — не случайно наричат Тигър „Стрелата“. Но македонците чисто и просто я преплували. Самият Александър скочил пръв във водата, за да проучи мястото за преминаване. Бяха загубили малко багаж, но нито един човек.
След това изгубихме следите му за малко. Оказа се че е изоставил равнината и накарал хората си да заобиколят хълмовете от север, където времето е прохладно.
Когато разбрахме за техния маршрут. Царят избърза напред, да избере място за битката. Според генералите му той бе загубил при Иса, защото нападнал Александър в теснините и не могъл да разгърне изцяло огромната си армия срещу малкото македонски войници. На около шестдесет мили северно от Арбела има чудесна широка равнина. Така и не я видях лично. Когато Царят влезе в сражение, ние останахме в града, заедно със златото и багажа.
Арбела е сив и древен град, разположен на хълмове. Наистина е много стар — строен е още от асирийците. В това съм сигурен, защото жителите му все още почитат Ищар. Тя гледа всички от храма си — ужасно стара, с огромни очи, стискаща стрелите си.
Настана голяма бъркотия докато намерим жилища за жените. От своя страна войниците също търсеха укрепени помещения за съкровището и квартири за гарнизона. Трябваше да подготвим и къща за Царя, в случай че има нужда от нея. Залисани в суматохата, не остана време да усетим, че сме в навечерието на битка.
Едва се бяхме нанесли, когато чухме викове и ридания на улицата. Тълпа от жени се беше втурнала към храма. Почувствах се странно още преди да видя предзнаменованието. Луната беше изядена от тъмнината. Зърнах как нейната последна светла извивка угасва кървавочервена.
Втресе ме. Хората стенеха. Тогава прогърмя резкия войнишки глас на Набарзан, който каза на войниците си, че луната е скитник, какъвто е и македонският цар, и, че поличбата се отнася за Александър. Всички около него се ободриха. Но от стария сив храм, където жените вече хиляда години служеха на Ищар, все още се чуваха вопли и ридания, както вятърът свисти в короните на дърветата.
Дарий изпрати цяла армия от роби на бойното поле, за да изравнят земята за колесниците и конницата. Шпионите му бяха казали, че македонската конница е малобройна, и че нямат никакви колесници, камо ли пък с ножове.
Следващата новина ни донесоха не шпиони, а един пратеник. Това беше Тирей, един от камериерите евнуси на Царицата. Александър го беше изпратил, за да съобщи на Дарий, че тя е починала.
Започнахме да я оплакваме и се заудряхме по главите, както изискваше обичаят. След това Царят ни отпрати. Чувахме как крещи високо и как Тирей плаче от страх. Накрая евнухът излезе — целият треперещ и раздърпан от скубането на косата си и късането на дрехите си.
Тирей беше взет в плен Иса, но по-старите евнуси го познаваха добре. Настаниха го на възглавници и му дадоха вино. Надавахме ухо да не би Царят да ни извика, но отвътре не се чуваше нито звук. Тирей постави ръка на гърлото си. Беше червено и по него имаше белези.
Бубак Египтянина, Главният евнух на Домакинството, каза:
— Не е хубаво да се носят лоши новини на великите.
Тирей изхриптя:
— Защо не плачете?! За бога, оплаквайте, оплаквайте!
Почнахме да се вайкаме и да изразяваме скръбта си. Но Дарий пак не ни извика. Тогава примъкнахме Тирей до едно по-тихо ъгълче. Една къща винаги е по-сигурна за разговор, отколкото една шатра.