— Я ми кажете — попита той, — напоследък Царят имал ли е неразположения?
Отговорихме, че губи контрол понякога като изпие повече вино.
— Той ми викаше, че Александър е убил Царицата, докато се опитвал да я насили. Паднах в нозете му и повторих, че е умряла от болест в ръцете на Царицата-майка. Сто пъти му се заклех, че Александър не я е виждал от онзи първи ден след битката. Когато тя умря, той задържа похода си с един ден и всички я оплакаха. Това беше и съобщението ми — че след смъртта си е получила полагащите й се почести и погребение. Но какво правят шпионите ни?! Нима Царят не знае, че Александър не обръща внимание на жени?!
Казахме му, че поне за това сигурно е чул.
— Би трябвало да е благодарен, че Александър не даде Цариците и дъщерите му на генералите, както щяха да направят повечето победители. Царицата-майка… Не, наистина не знам какво му има на Дарий. Та той трябва да се радва, че толкова млад човек така добре се грижи за нея и то на нейните години. Но само като му споменах това и той побесня. Развика се, че човек може да показва такава мъка само към жената, с която спи. Хвана ме за гърлото. Знаете какви огромни ръце има. Заплаши ме с мъчения, ако не му кажа истината. За да го успокоя, му се заклех, че ако пожелае, доброволно ще се подложа на мъчения. Зъбите му тракаха. Стоях до него и му държах чашата с вино, защото можеше да я разлее.
— Най-накрая Царят ми повярва. — продължи Тирей — Бог ми е свидетел, че всяка моя дума е истина. Но откакто проговорих, ми се струва, че той не е на себе си.
От покоите на Дарий все още не се чуваше нито звук. Е, помислих си, лошото предзнаменование на луната се изпълни. Това поне ще успокои хората.
Извикаха принц Оксатрес. Той дойде и двамата с Царя поплакаха заедно. Царицата беше негова сестра от същата майка, а той самият беше с около двадесет години по-млад от Дарий. След като мъката на Царя бе донякъде облекчена от плача, ние го приготвихме за сън. Накарахме и Тирей да си легне, защото всеки момент можеше да припадне. На следващия ден гърлото му беше почерняло и когато Царят отново го извика, трябваше да си сложи шал, за да го скрие.
Той влезе, умиращ от страх, но не го задържаха дълго. Единственият въпрос, който Царят му задал, бил: „Майка ми каза ли ти да ми предадеш нещо?“. Тирей отговорил: „Не, господарю. Но тя не беше на себе си от мъка.“ След това Царят му разрешил да напусне.
Докладваха, че бойното поле е готово, изравнено като улица. На единия фланг имало хълмове, а другият граничел с реката. Така че Царят изостави оплакването, тъй като то не подхождаше на човек, който води армията си на бой. Всички персийски Царе командват центъра така, както всички македонски царе командват десния фланг. Изведоха колесницата му, в която бяха поставени оръжията. Беше облечен в бойните си дрехи и покрит с ризница.
Няколко евнуси от Спалнята, които отговаряха за дрехите и тоалета му, заминаха да му прислужват в лагера. До последния момент се чудех дали ще ме вземе. Страхувах се, но независимо от това нещо ме теглеше натам. Мислех си, че ако се наложи, ще мога да се бия, а и такова би било желанието на баща ми. Навъртах се около Царя, но той не каза нищо. Заедно с останалите гледах как се качи на колесницата си и изчезна сред облаци прах.
Сега наистина останахме само Домакинството — жените, евнусите и робите. Мястото на битката беше твърде далеч, за да се вижда от града, и трябваше доста време, за да стигнеш до там, дори и на кон. Не ни остана нищо друго, освен да чакаме.
Един ден излязох с моя Тигър на хълмовете и се взрях на север. Бях вече на петнадесет години, и ако не ме бяха отвлекли, сега щях да бъда сред мъжете. Ако баща ми беше жив, щеше да ме вземе със себе си. Никога не ме беше възпирал да правя това, което искам. Сега щях да бъда с него сред нашите войници, щяхме да се смеем заедно и да сме готови да умрем. За това бях роден. Това бях аз!
Хрумна ми да обиколя дворовете, където бяха фургоните на жените, за да се уверя, че конете са завързани близо до тях, че сбруите им са оправени, а водачите им са на линия и трезви. Казах им, че Царят е заповядал това и те ми повярваха.
Докато се бърках там, където не ми е работа, за моя голяма изненада налетях на Бубак, Главния евнух. Той беше висок и достолепен, и винаги беше учтив с мен, но някак си хладен и сдържан. Мисля, че не одобряваше, задето Царят спи с момче. Въпреки това ме попита без упрек какво правя тук. Неговото лично присъствие обаче беше още по-странно.
— Мислех си, — казах аз, — че фургоните трябва да са готови. В случай, че Царят реши да преследва врага — натъртих, гледайки го право в очите, — той би пожелал и Домакинството да дойде с него.