— Върви да предупредиш пазачите, но не се задържай там. Нашите задължения са към Царя. — Той можеше и да не одобрява, че Царят има момче-любовник, но това не му пречеше да се грижи всичките му притежания да са в изправност и готови. — Тук ли е конят ти?
— Надявам се, ако успея да стигна до него достатъчно бързо.
Неши наблюдаваше вратата на конюшнята, без да го показва на околните. Винаги проявяваше благоразумие.
— Царят се връща — му казах. — Ще трябва да замина с него. Сигурно ще бъде тежко пътуване и още по-лошо за пешаците. Нямам представа къде смята да отиде. Македонците скоро ще бъдат тук. Всички врати на града ще бъдат отворени. Те могат и да те убият, но можеш и да избягаш, дори в Египет. С нас ли ще бягаш или ще избереш свободата? Ти решавай.
Неши каза, че избира свободата и дори да го убият, ще умре, благославяйки името ми. Преди да побегне той се просна по очи пред мен, макар че се отнасяше с презрение към прострацията.
(Той наистина стигна до Египет. След много години случайно го открих. Беше писар в едно хубаво село, недалеч от Мемфис. Почти ме разпозна — бях остарял, но се грижех добре за фигурата си. Но не можа да си спомни откъде ме познава и аз замълчах. Казах си, сега когато е уважаван човек, не би било редно да му припомням за неговото робство. Зная също, че всяка красота е родена да загине, но дори и на мъдреца не му е приятно да му напомнят това. Така че му благодарих задето ми показа пътя и отминах).
След като изведох Тигър от конюшнята, дотърча някакъв човек и ми предложи да го купи за два пъти по-голяма цена, отколкото струваше. Бях дошъл точно навреме.
Скоро и за конете щяха да се бият. Добре че камата ми беше в пояса.
В къщите, където беше настанен харемът, настана голяма дандания: опаковаха багажи, припряно се обличаха и търчаха насам-натам. Дори отвън се чуваше цвърчене като от магазин за пойни птички и усещах носещите се във въздуха аромати от разхвърляните дрехи. Всички евнуси ме питаха къде ще отиде Царят. Щеше ми се да зная, за да мога да ги изпратя по пътя, преди да са откраднали мулетата им. Знаех, че някои от момичетата ще бъдат хванати от македонците и не ми се щеше да ги оставя на произвола на съдбата. Там, където отивахме, едва ли щеше да има голяма нужда от мен, а и не ми се тръгваше.
Но Бубак бе прав. Да останеш предан в най-тежките моменти, както би казал баща ми, е началото и краят за всеки благороден човек.
Върнах се обратно по улицата, водеща към северната врата. Плачът и воплите бяха секнали — като затишие пред буря. Чуваше се само тропотът на капнали от умора коне.
През тишината минаваше Царят.
Той все още беше в колесницата си, облечен в бойните си дрехи. Лицето му беше празно, като лице на слепец с широко отворени очи.
Върху него имаше прах, но нито една рана. Видях охраната му — кой с разсечено лице, кой с увиснала ръка, кой с крак, почернял от съсирена кръв. Тези мъже бяха прикривали с телата си бягството му.
Възседнал свежия си кон, облечен в чистите си дрехи и с цялата кожа на гърба си, не посмях да се присъединя към тях. Тръгнах към къщата по страничните улици. Това ли беше човекът, излязъл да се бие с шампиона на кадузите, когато никой друг не се осмелил? Преди колко време е било това? Десет? Петнадесет години?
Замислих се и за мястото, откъдето идваше сега; грохотът, облаците прах, стълпотворението от хора, които се хвърляха един срещу друг, променящия се ход на битката, усещането за някакъв висш замисъл, протягащ ръка към него, който е бил всъщност маска на друг замисъл; и тогава маската пада и капанът щраква — оказва се, че Той не е нищо друго освен Цар на хаоса. И най-сетне, близостта на човека, когото бе видял и от когото бе избягал при Иса, и чийто дух го беше преследвал по целия му път. Имах ли право да съдя? По моето собствено лице нямаше дори прах.
Много дни минаха преди отново да мога да го кажа. След по-малко от час тръгнахме към арменските проходи, на път за Мидия.
6
След хълмовете започнахме да се изкачваме по планината. Движехме се по пътя за Екбатана. Никой не ни преследваше.
Остатъците от армията постепенно ни застигаха, къде на групи, къде поединично. Скоро, ако не знаехте колко са останали на бойното поле, бихте могли да ни наречете огромна армия. Като изключим мъртвите, всички бактрийци на Бес също бяха с нас. Те разбраха, че се насочваме към земите им, и, разбира се, останаха заедно, без да се разпокъсат. Бяха почти тридесет хиляди. Безсмъртните, Роднините на Царя и останалите живи от конницата и пехотата се предвождаха от Набарзан.
С нас бяха и всички гръцки наемници — на брой около две хиляди. Учуди ме, че нито един от тях не беше дезертирал, макар че се биеха срещу заплащане.