Най-тежката загуба беше Мазей, сатрапът на Вавилон и цялата му войска. Те бяха удържали фланга си и бяха продължили да се бият, дълго след като центърът бе разбит и след бягството на Царя, чийто живот може би бяха спасили. Александър, увлечен в преследването му, трябвало да се върне и да се справи с тях, преди да продължи. Нито един от тези смели воини не беше с нас сега. Сигурно всички бяха загинали.
Само около една трета от фургоните на жените бяха успели да се измъкнат от Арбела, както и две от колите на Царя. Останалите бяха предимно от харемите на аристократите, които бързаха да спасят себе си. Но нито един от евнусите не беше избягал или изоставил поверените му жени. Така и не разбрах каква беше съдбата им.
Цялото съкровище беше изгубено. Но съкровищницата в Екбатана беше пълна. Слугите постъпиха умно като натовариха колите с храна за из път, от която много повече се нуждаехме. Както разбрах, Бубак беше приготвил фургона с багажа на Царя още на сутринта преди битката. Предвидливо беше натоварил и още една шатра, както и някои малки удобства за царските евнуси.
И все пак пътуването беше тежко и изпълнено с много лишения. Беше ранна есен — все още горещо в низините, хладно на хълмовете и вече студено в планината.
Само Бубак и аз имахме коне. Още трима евнуси пътуваха във фургона с багажа. От личните евнуси на царя не беше останал никой друг, като изключим тези от харема.
Всеки проход се извиваше все по-нагоре и ставаше все по-стръмен. Огромни пукнатини и скалисти клисури зееха под нас, а от чукарите ни гледаха диви кози, които бактрийските стрелци убиваха за храна. Нямахме много одеала и нощем, в нашата малка палатка, петимата се сгушвахме един до друг като птици, за да се стоплим.
Бубак, чиято благосклонност бях спечелил, се отнасяше с мен като баща. Нощем спяхме заедно, така че одеалата ни да станат двойни. Той използваше някакъв парфюм с мирис на мускус, но това не ме дразнеше и му бях благодарен. Бяхме щастливи, че въобще имахме палатка.
Почти всички войници спяха под открито небе, тъй като багажът им бе изгубен.
От това, което ми разказаха, успях донякъде да възстановя картината на битката. Много пъти по-късно съм слушал тази история, преповтаряна от хора, които са били там; стъпка по стъпка, заповед след заповед, удар след удар. Сега я знам наизуст. Но не мога да се реша да я повторя отново цялата. Затова ще бъда кратък: Нашите войници започнали битката уморени, тъй като цяла нощ стояли будни. Нали Дарий беше очаквал изненадваща атака. Александър пък точно на това се надявал и оставил войниците си хубаво да се наспят. А след като привършил плана за битката, и той самият си легнал. Спал като пън — при изгрев слънце трябвало здраво да го раздрусат, за да се събуди. А той им казал, че спал така, защото не се тревожел за нищо.
Дарий командвал центъра, а Александър — десния фланг. Очаквали, че в началото македонците ще се опитат да се вклинят в центъра. Но те заобиколили и атакували странично левия ни фланг с цел да го изолират. Царят изпратил подкрепления, а Александър това и чакал. Македонците се изтегляли все по-наляво и нашите ги следвали и така оголили центъра ни. Тогава македонците се прегрупирали в прочутата си фаланга, Александър застанал начело, дал знак за оглушителния боен вик и светкавично атакували центъра, където бил Царят.
Дарий наистина побягнал рано, но в края на краищата, не е бил пръв. Колесничарят му бил ударен от копие и когато паднал, помислили, че е Царят. Тогава започнало масовото отстъпление.
Може би е трябвало да се изправи в единоборство, както навремето в Кадузия. О, ако само беше хванал поводите на колесницата, ако беше издал бойния вик и се беше нахвърлил към врага! Щеше да умре бързо, а името му да се обвие в слава. Колко ли често преди края си му се е искало да беше постъпил така. Но обхванат от паниката като листо от бурята, и виждайки как Александър се задава с черния си кон сред праха право към него, той подкарал колесницата и се присъединил към безредно бягащите войници. След това равнината на Гавгамела се превърнала в касапница.
И още нещо научих от оцелелите. Дарий изпратил един отряд със задача да проникнат зад линията на македонците и да освободят плененото му семейство. Войниците успели да стигнат до лагера им, благодарение на объркването сред охраната, освободили някои пленени персийци и когато стигнали до жените им извикали да бягат бързо. Всички скочили с изключение на Сизигамбис — Царицата майка. Тя нито се изправила, нито проговорила, нито направила някакъв знак на спасителния отряд. Така и не успели да освободят никой друг — македонците ги отблъснали. Но преди да побягнат, те я видели как седи изправена на стола си, с ръце в скута, и как гледа право пред себе си.